Касандра Клеър - Град на небесен огън

Алек посегна към ръката и, но тя я изтръгна със сърдито движение. Изабел обичаше брат си, ала никога досега не бе изпитвала по-силно желание да го цапардоса по главата.

— Не — каза тя. — Джейс и Клеъри минаха през Портала. Ние също трябваше да отидем.

Робърт Лайтууд изглеждаше изтощен.

— Те не биваше да минават. Направиха го в разрез с изрична заповед. Това не означава, че трябва да ги последвате.

— Знаеха какво правят — сопна се Изабел. — Трябва да изпратите повече ловци на сенки срещу Себастиан, не по-малко.

— Изабел, нямам време за това. — Робърт погледна подразнено Алек, сякаш очакваше синът му да вземе неговата страна. — Със Себастиан има само двайсет Помрачени. Ние изпратихме петдесет воини.

— двайсет от тях се равняват на сто ловци на сенки — тихо каза Алек. — Нашите воини ще бъдат избити.

— Ако нещо се случи с Джейс и Клеъри, ти ще бъдеш виновен — заяви Изабел. — Точно както с Макс.

Робърт Лайтууд се олюля.

— Изабел !

Гласът на майкаи се вряза във внезапната, ужасна тишина. Изабел обърна рязко глава и видя, че Мерис се беше приближила зад тях; също като Алек и тя изглеждаше поразена. Една мъничка част от Изабел се чувстваше виновна, отвратена, ала онази част, която беше поела юздите, онази, която кипеше като вулкан, изпитваше единствено горчив триумф. Омръзнало и бе да се преструва, че всичко е наред.

— Алек има право — каза Мерис. — Да си вървим вкъщи…

— Не — прекъсна я Изабел. — Не чухте ли консула? Трябваме им тук, в Гард. Може да се наложи да изпратят подкрепения.

— Ще се нуждаят от възрастни, не от деца — рече Мерис. — Ако няма да се прибереш у дома, тогава се извини на баща си. За смър… За случилото се с Макс е виновен единствено Валънтайн…

— И може би ако някога не бяхте на негова страна, изобщо нямаше да има

Воина на смъртните — изсъска Изабел на майкаси, а после се обърна към баща си. — Уморих се да се преструвам, че не знам онова, което знам. Знам, че си изневерил на мама. — Изабел вече не бе в състояние да спре думите — те се изливаха като порои. Видя как Мерис пребледня, а Алек отвори уста, за да каже нещо. Робърт изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила. — Преди Макс да се роди. Знам. Тя ми каза. С някаква жена, която загинала във Воината на смъртните. Щял си да ни напуснеш, всички нас. Останал си само защото Макс се е родил, и се обзалагам, че се радваш, дето е мъртъв, нали, защото вече нищо не те задържа.

— Изабел — ужасено започна Алек.

Робърт се обърна към Мерис.

— Казала си й? В името на Ангела, Мерис, защо?

— Искаш да кажеш, че е вярно? — Гласът на Алек трепереше от отвращение.

Робърт се обърна към него.

— Александър, моля те…

Само че Алек вече му беше обърнал гръб. Дворът се беше изпразнил почти напълно. Джия стоеше далеч от тях, до входа на оръжеината, и чакаше и последният нефилим да влезе. Изабел видя как Алек се приближи до Джия, чу го да се кара с нея.

И двамата и родители изглеждаха така, сякаш всичко рухва около тях. Никога досега Изабел не беше помисляла, че е в състояние да разруши техния свят. Очакваше баща й да й се разкрещи, а не да стой срещу нея в сивите си инквизиторски одежди и да изглежда напълно съсипан. Най-сетне той се прокашля.

— Изабел — каза с дрезгав глас. — Каквото и друго да си мислиш, трябва да ми повярваш… не може наистина да смяташ, че когато изгубихме Макс… че аз…

— Не ми говори. — Изабел се отдръпна от тях, препъваики се, а сърцето и се удряше, разбито, в гърдите й. — Просто… не ми говори.

С тези думи тя се обърна и побягна.

Джейс полетя във въздуха, сблъска се с един от тъмните ловци на сенки и повали тялото му на земята, довършваики го с един свиреп ножичен удар. Незнаино как се беше сдобил с още едно оръжие — меч; и сам не бе сигурен откъде. Сега целият му свят беше кръв и огън, пеещи в главата му. И преди се беше бил, безброи пъти. Знаеше как се спуска студът на битката и как светът около него се забавя и утихва до шепот, а всяко негово движение става съвършено точно. Част от ума му беше в състояние да заключи кръвта и болката, и вонята на смърт зад прозрачна ледена стена. Само че това не беше лед. А огън. Пожарът, които бушуваше във вените му, го тласкаше напред, правеше движенията му толкова бързи, че му се струваше, че лети. той изрита обезглавеното тяло на Помрачения на пътя на друга облечена в алено фигура, която се носеше към него. Тя се препъна и той я посече надве. Кръв оплиска снега и дрехите му, които вече бяха подгизнали от нея; боиното му облекло беше мокро и натежало от кръв, солено-металическият и вкус изпълваше ноздрите му, сякаш въздухът, който дишаше, беше пропит с кръв.