Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Пусни стилито, дъще на Валънтаин — разнесе се хладен, равен глас и Клеъри се вкамени.

Зад нея стоеше Аматис с меч в ръка, а по лицето и играеше животинска усмивка.

— Точно така — каза тя. — Пусни стилито на земята и ела с мен. Знам някои, който страшно ще се зарадва да те види.

— Размърдаи се, Клариса. — Аматис я смушка с върха на меча си, не толкова силно, че да разкъса якето и, но достатъчно, за да бъде неприятно. Клеъри беше пуснала стилито си и сега то лежеше на няколко крачки от нея и проблясваше изкусително в мръсния сняг. — Стига си се помайвала.

— Не можеш да ме нараниш — заяви Клеъри. — Себастиан е издал заповед.

— Заповед да не те убиваме — съгласи се Аматис. — Ала не е казал да не те нараняваме. На драго сърце ще те предам в ръцете му, без да ти е останал и един пръст, момиче. Не си мисли, че няма да го направя.

Клеъри я изгледа свирепо, преди да се остави да я поведе към битката. Погледът и се стрелкаше из Помрачените, търсеики познатата руса глава сред морето от алено. Трябваше да знае с колко време разполага, преди Аматис да я хвърли в краката на Себастиан и всеки шанс да се бие или да избяга се изпареше. Разбира се, Аматис и беше отнела Хеосфорос и сега оръжието на Моргенстърн висеше на кръста на по-възрастната жена, а звездите по острието му проблясваха в мътната светлина.

— Обзалагам се, че дори не знаеш къде е — каза Клеъри.

Аматис отново я смушка и тя политна напред, при което едва не се препъна в трупа на един тъмен нефилим. Земята беше разкашкана смесица от сняг, пръст и кръв.

— Аз съм втората в иерархията след Себастиан — винаги знам къде е. Ето защо се доверява именно на мен да те заведа при него.

— Не ти се доверява. Изобщо не го грижа за теб, нито пък за каквото и да било. Погледни. — Бяха стигнали до едно малко възвишение. Клеъри забави крачка и махна с ръка към боиното поле. — Виж колко от вас падат — на Себастиан му трябва просто пушечно месо. Иска единствено да ви използва.

— Това ли виждаш? Аз пък виждам мъртви нефилими. — Клеъри можеше да зърне Аматис с краичеца на окото си. Сиво-кафявата и коса се развяваше в студения въздух, очите й бяха сурови. — Мислиш, че превъзходството е на страната на Клейва? Виж. Виж там. — Аматис я мушна с пръст и Клеъри погледна, макар и да не искаше. Двете половини на армията на Себастиан се бяха обединили, приклещваики нефилимите помежду си. Много от ловците на сенки се биеха умело и яростно. По един странен начин, те бяха красива гледка, вкопчени в схватка, а светлината на серафимските им ками описваше фигури на фона на тъмното небе. Което не променяше факта, че са обречени. — Направиха това, което правят винаги когато има нападение извън Идрис, на място, което си няма свои ловци на сенки — отвориха Портал и изпратиха през него онези, които пристигнаха първи в Гард. Някои от тези воини никога не са виждали истинска битка. Някои са участвали в твърде много. Никои от тях не е готов да убие враг, които носи лицето на техните синове, приятели, любими, парабатаи. — Аматис буквално изплю последната дума. — Клеивът не разбира нашия Себастиан, нито воиските му и ще умрат, преди да са го проумели.

— Откъде дойдоха? — попита Клеъри. — Помрачените. Клеивът каза, че имало само двайсет от тях, а Себастиан не може да скрие броя им. Как…

Аматис отметна глава назад и се разсмя.

— Сякаш ще ти кажа. Себастиан има съюзници на повече места, отколкото подозираш, малката.

— Аматис. — Клеъри се опитваше да говори спокоино. — Ти си една от нас. Нефилим. Ти си сестра на Люк.

— той е долноземец и не ми е брат. Трябваше да сложи краи на живота си, когато Валънтайн му нареди.

— Не го мислиш наистина. Зарадва се да го видиш, когато доиде в къщата си. Знам, че е така.

Този път острието на меча, впило се между лопатките и, беше повече от неприятно — то болеше.

— Тогава бях уловена в капан — каза Аматис. — Мислех, че се нуждая от одобрението на Клеива и Съвета. Нефилимите ми отнеха всичко. — Тя се обърна и впери яростен поглед в Цитаделата. — Железните сестри отнеха майками. А после една Желязна сестра извърши развода ми. Разрязаха сватбения ми знак надве и аз плаках от болка. В тях няма сърца, единствено адамас. Също като Мълчаливите братя. Смяташ, че са човечни, че нефилимите са човечни, защото са добри, ала добротата не означава човечност, а нищо не е по-жестоко от добродетелта.

— Ала ние можем да избираме — каза Клеъри, но как да обясниш някому, които не разбира, че е изгубил всяко право на избор, че съществува такова нещо като свободна воля?