Касандра Клеър - Град на небесен огън

Навсякъде около Цитаделата вулканичната почва се бе ширнала черно-бяла като шахматна дъска — наполовина вулканични скали и наполовина сняг. Джейс усети как косъмчетата по врата му настръхват. Сякаш се беше върнал в Бурен, макар да го помнеше така, както човек си спомня сън: тъмните нефилими на Себастиан, облечени в червено, и нефилимите на Клеива в черни дрехи; острие, опряно в острие; искрите на битката, издигащи се в нощта, а после огънят на Славния, заличил всичко, което се бе случило преди.

Пръстта на Бурен беше тъмна, ала сега воините на Себастиан изпъкваха като капки кръв върху бялата земя. Те чакаха, алени под светлината на звездите, стиснали тъмните си оръжия в ръце. Стояха между нефилимите, дошли през Портала, и портите на Елмазената цитадела. Въпреки че Помрачените бяха далеч от тях и той не можеше да различи лицата им, Джейс чувстваше, че се усмихват.

Чувстваше и смущението на нефилимите около него, ловците на сенки, които бяха преминали през Портала така уверени, така готови за битка. Сега те стояха, отправили поглед към Помрачените, и Джейс можеше да усети как самонадеяността им се разколебава. Наи-сетне — твърде късно! — те го почувстваха: странността, различността на Помрачените. Това не бяха ловци на сенки, които временно се бяха отклонили от правия път. Това изобщо не бяха ловци на сенки.

— Къде е той? — прошепна Клеъри; дъхът и беше бял в студа. — Къде е Себастиан?

Джейс поклати глава. Много от облечените в червено ловци на сенки бяха вдигнали качулките си и лицата им не се виждаха. Себастиан би могъл да бъде всеки един от тях.

— Ами Железните сестри? — Клеъри обходи равнината с поглед. Единствената белота беше снегът. Нямаше и помен от Сестрите в техните одежди, които тя познаваше от илюстрациите в Кодекса.

— Те ще си останат в Цитаделата — обясни Джейс. — Трябва да бранят онова, което се намира там. Арсеналът. Предполага се, че именно това е причината той да е тук — оръжията. Сестрите несъмнено са обградили оръжеината с телата си. Ако Себастиан или воините му успеят да проникнат през портата, Сестрите ще унищожат Цитаделата, но няма да допуснат той да сложи ръка върху оръжията. — Гласът на Джейс беше мрачен.

— Но ако Себастиан го знае, ако знае какво ще направят Сестрите… — започна Клеъри и в този миг остър писък проряза нощта като с нож.

Джейс тръгна напред, преди да си даде сметка, че писъкът идва зад тях. Обърна се рязко и видя мъж в износено боино облекло да се свлича на земята, пронизан в гърдите от оръжието на един тъмен нефилим. Беше същият мъж, които беше отговорил на Клеъри в Аликанте, докато тичаха към Гард.

Тъмният ловец на сенки се обърна, широко ухилен. От нефилимите се изтръгна вик и русокосата жена, която Клеъри бе чула да говори развълнувано в Гард, пристъпи напред.

— Джеисън! — извика тя и Клеъри си даде сметка, че говори на Помрачения — набит мъж, които имаше същата руса коса като нея. — Джеисън, моля те. — С разтреперан глас тя направи крачка напред, протегнала ръка към тъмния нефилим, който извади друго оръжие от колана си, гледайки я очаквателно.

— Моля те, недей — обади се Клеъри. — Не… не се приближавай до него.

Ала русокосата жена вече бе само на крачка от тъмния ловец на сенки.

— Джеисън — прошепна тя. — Ти си мои брат. Един от нас, нефилим. Не е нужно да го правиш… Себастиан не може да те принуди. Моля те… — Тя се огледа отчаяно наоколо. — Те работят върху лек; ще те изцелим…

Джеисън избухна в смях. Оръжието му проблесна, замахнало странично, и главата на русокосата жена отхвръкна. Плисна кръв — черна на фона на белия сняг — и тялото и се свлече на земята. Някои пищеше истерично, непрекъснато, а после друг извика и трескаво посочи зад тях. Джейс вдигна глава и видя редица Помрачени да се приближават към тях откъм посоката на затворения Портал. Остриетата им проблясваха на лунната светлина. Нефилимите се запрепъваха надолу по склона, ала сега вече се движеха безредно. Сред тях се беше промъкнала паника — Джейс я усещаше така, както усещаше мириса на кръв във въздуха.

— Чук и наковалня! — провикна се той, надяваики се те да разберат. Сграбчи Клеъри със свободната си ръка и я издърпа назад, по-далеч от обезглавеното тяло на земята. — Това е капан — извика и той над шума от битката. — Намери някоя стена, място, където да отвориш Портал! Изведи ни оттук!

Зелените очи на Клеъри се разшириха. Джейс искаше да я стисне, да я целуне, да се вкопчи в нея, да я защити, ала боецът у него знаеше, че именно той я бе въвел в този живот. Насърчавал я бе. Обучил я бе. Видял разбирането в очите и, той кимна и я пусна.