Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Какво не е! — Джейс се отдръпна и пое през мраморния под към голямата двукрила врата, която беше отворена. Клеъри го последва на широката площадка над стълбището, което отвеждаше до Площада на Ангела под тях. Потъмняващото небе имаше кобалтов цвят, цвят на морско стъкло.

— Недей — каза Клеъри. — Не се затваряй в себе си.

— Нямах такова намерение. — той издиша рязко. — Просто не е нищо ново. Да, мисля за него. Мисля за него през цялото време. Ще ми се да не беше така. Не мога да го обясня на никого, освен на теб, защото ти беше там. Сякаш бях той и сега, когато ми казваш, че е оставил онази кутия в къщата на Аматис, знам точно защо. И ненавиждам това, че го знам.

— Джейс…

— Не ми казваи, че не съм като него. Отгледан от същия баща… и двамата имахме привилегията на специалното обучение на Валънтаин. Говорим едни и същи езици. Бием се по един и същи начин. Учени бяхме на една и съща етика. Имахме едни и същи домашни любимци. Това се промени, разбира се. Промени се, когато станах на десет години, ала основата на детството ти — тя си остава с теб. Понякога се чудя дали всичко това не е по моя вина.

Думите му разтърсиха Клеъри.

— Не може да говориш сериозно. Нищо от онова, което си сторил, докато беше със Себастиан, не беше по твой избор…

— Хареса ми. — В гласа на Джейс имаше грапави нотки, сякаш този факт го дращеше като шкурка. — той е брилянтен, Себастиан, ала в мисленето му има дупки, места, където той не знае… и аз му помагах там. Седяхме и обсъждахме как ще изгорим света до основи и беше вълнуващо. Исках го. Да го прочистим до основи, да започнем наново, един холокост от огън и кръв, а след това — искрящ град на един хълм.

— той те е накарал да мислиш, че искаш всичко това — каза Клеъри, ала гласът и трепереше лекичко. "Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтаин." — Накарал те е да му дадеш онова, което той иска.

— Харесваше ми да му го давам — рече Джейс. — Защо според теб ми е толкова лесно да измислям как да чупя и руша, но не и да съграждам наново? Искам да кажа, какво бих могъл да правя с това? Да се включа в армията на Ада? Бих могъл да стана генерал, като Асмодей или Самаел.

— Джейс…

— Някога те били наи-блестящите слуги на Бог. Ето какво се случва, когато паднеш. Всичко светло у теб се превръща в мрак. Колкото по-ярко си греел някога, толкова по-зъл ставаш. Това е дълго падане.

— Ти не си паднал.

— Още не — каза Джейс и в този миг небето изригна в червено и златно.

В продължение на един замаян миг Клеъри си спомни фоиерверките, обагрили небето в нощта, когато празнуваха на Площада на Ангела. Тя отстъпи назад, за да вижда по-добре.

Ала това не беше тържество. Когато очите и попривикнаха, тя си даде сметка, че ярката светлина идваше от демоничните кули. Те бяха лумнали като факли и горяха, алени и златни, на фона на небето.

Джейс беше пребледнял.

— Бойните светлини. Трябва да отидем в Гард.

Той посегна към ръката й и я задърпа надолу по стълбите.

— Ами майка ми — запротестира Клеъри. — Изабел. Алек…

— Те вече са тръгнали към Гард. — Бяха стигнали до подножието на стълбите. Площадът на Ангела се пълнеше с хора. Те изскачаха от къщите си и тичаха към осветената пътека, която се извиваше по склона на хълма и стигаше до Гард, които се издигаше на върха. — Именно това означава червено-златният сигнал. "Отиваите в Гард." Ето какво ще очакват да направим… — Джейс отскочи настрани, за да избегне един ловец на сенки, които притича покрай тях, докато надяваше брониран предпазител на ръката си. — Какво става? — провикна се Джейс след него. — За какво е тази тревога?

— Имало е ново нападение! — извика през рамо един по-възрастен мъж в износено бойно облекло.

— Друг Институт? — викна Клеъри. Бяха стигнали до една улица с магазини, където тя беше идвала по-рано с Люк; тичаха нагоре по хълма, ала въпреки това нямаше чувството, че не и достига въздух. Безмълвно се благодари за последните няколко месеца, изпълнени с тренировки.

Мъжът с предпазителя за ръка се обърна и затича заднешком нагоре по хълма.

— Все още не знаем. Нападението продължава и в момента, той отново се завъртя и с удвоена скорост се втурна по стръмната улица, към началото на пътеката, отвеждаща в Гард. Клеъри се съсредоточи върху това, да не се блъсне в никого. Те бяха един разбунен, бутащ се поток от хора. Стиснала ръката на Джейс, тя бягаше, а новият и меч се удряше в бедрото и при всяка крачка, сякаш за да й напомни, че е там… готов да бъде използван.