Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри се отдръпна от него и се плъзна покраи един от Помрачените, изправен срещу Мълчалив брат с окървавени одежди и жезъл в ръка. Ботушите и се пързаляха в снега, докато тя тичаше с всичка сила към Цитаделата. Тълпата я погълна в същия миг, в който един от тъмните нефилими извади оръжието си и замахна към Джейс.

Като всички Помрачени воини, той се движеше с невероятна, почти дива бързина. Докато се надигаше с меч в ръка, той сякаш закри луната. И кръвта на Джейс също се надигна, преминаваики като огън във вените му, докато вниманието му се съсредоточи в една-единствена точка. На света вече не съществуваше нищо друго, само този момент, само оръжието в ръката му. той се хвърли към тъмния ловец на сенки, протегнал меч напред.

Клеъри се наведе, за да вземе Хеосфорос, които беше паднал в снега. Острието беше изцапано с кръв — кръвта на тъмния нефилим, които вече бягаше от нея, за да се хвърли в битката, бушуваща в равнината.

Беше се случило поне половин дузина пъти. Клеъри се хвърляше в атака, опитваше се да предизвика някои от Помрачените в схватка, а те хвърляха оръжията си, отстъпваха, извръщаха се от нея, сякаш беше призрак, и се отдалечаваха забързано. Първия един-два пъти Клеъри се бе зачудила дали не се боят от Хеосфорос, объркани от оръжие, което толкова приличаше на това на Себастиан. Но сега подозираше нещо друго. Себастиан вероятно им беше казал да не я докосват и те се подчиняваха и от това и се искаше да крещи. Знаеше, че би трябвало да се втурне след тях, когато побягнат от нея, да ги довърши с удар в гърба или като им пререже гърлото, ала не можеше да се принуди да го направи. Те все още изглеждаха като нефилими, като човешки същества. Кръвта им, когато рукнеше върху снега, беше червена. И все още и се струваше проява на страхливост да нападне някого, които не бе в състояние да отвърне на удара.

Снегът изхрущя зад нея и тя се обърна рязко, вдигнала оръжие. Всичко се бе случило толкова светкавично: осъзнаването на факта, че има двоино повече Помрачени, отколкото бяха очаквали, и че са обградени от две страни; молбата на Джейс да им отвори Портал. И ето че тя вече си пробиваше път през отчаяната тълпа. Част от ловците на сенки се бяха пръснали, а други бяха останали на мястото си, твърдо решени да се бият. Ала заедно те бавно бяха изтласквани надолу по хълма, към равнината под тях, където битката беше наи-яростна; ярки серафимски ками срещаха тъмни ножове, смесица от черно и бяло, и червено.

За първи път Клеъри беше благодарна за дребния си ръст. Успяваше да се провира през тълпата, а пред погледа и изникваха картина след картина на жестока схватка. Еи там нефилим, които надали беше много по-голям от нея, се биеше отчаяно с Помрачен, които беше два пъти по-едър от него; тя беше съборена в хлъзгавия от кръв сняг, проблесна острие, разнесе се писък и една серафимска кама потъмня завинаги. Тъмнокос млад мъж в черно боино облекло стоеше над тялото на мъртъв воин в червени одежди. В ръката си стискаше окървавен меч, а по лицето му се стичаха сълзи, които той дори не се опитваше да скрие. Недалече от там един Мълчалив брат (нечакана, ала добре дошла гледка) строши черепа на тъмен нефилим с един удар на дървения си жезъл; Помраченият се свлече безмълвно на земята. Един мъж рухна на колене, обвил ръце около краката на жена в червени одежди; тя го изгледа безстрастно и заби меча си между плещите му. Никои от воините не понечи да я спре.

Клеъри изскочи от другата страна на тълпата и се озова пред Цитаделата. Стените и грееха с ярка светлина и зад подобната на ножица порта и се стори, че вижда червеникаво-златисто сияние, сякаш огън. Тя извади трескаво стилито си, допря върха му до стената… и се вцепени.

Само на няколко крачки от нея един от тъмните нефилими се бе откъснал от битката и отиваше към портата на Цитаделата, стиснал боздуган в ръка. Широко ухилен, той хвърли един последен поглед към схватката зад себе си и се шмугна през портата…

Ножиците се затвориха. Не се разнесе писък, единствено ужасяващото хрущене на кости и хрущяли, което се чу дори над шума от битката. Фонтан от кръв оплиска затворената порта и Клеъри си даде сметка, че не беше първият. По стената на Цитаделата имаше и други петна, тъмнееше и земята под…

Клеъри се извърна със свит стомах и още по-здраво притисна стилито в стената. Заповяда на ума си да мисли за Аликанте, опита да си представи тревистото място пред Гард, да потисне всичко, което отвличаше вниманието й.