Касандра Клеър - Град на небесен огън

Джордан се оглеждаше наоколо, а устните му се движеха, изричаики безмълвно имената на мъртвите — Андреа, Тиил, Амон, Курош, Мара. Изведнъж Мая видя нещо да се движи на ръба на водата — тяло, потънало наполовина. Тя се втурна натам, следвана плътно от Джордан. Хлъзгаики се по покритата с пепел трева, тя наи-сетне стигна до пясъка и се хвърли на земята до трупа.

Беше претор Скот; тялото му се полюшваше по очи в езерото, сиво-русата му коса беше подгизнала, водата около него беше порозовяла. Мая се наведе, за да го обърне, и усети, че и се повдига. Отворените му очи се взираха невиждащо в небето, прерязаното му гърло зееше.

— Мая. — Тя усети ръка върху гърба си — Джордан. — Недей…

Изведнъж думите му бяха прекъснати от дълбоко поемане на дъх и Мая се обърна рязко, само за да бъде завладяна от толкова огромен ужас, че едва не и причерня. Джордан стоеше зад нея, протегнал едната си ръка, а върху лицето му беше изписан пълен шок.

От гърдите му стърчеше острието на меч, покрито с черни звезди. Изглеждаше толкова странно, сякаш някои го беше залепил там или пък беше част от театрален реквизит.

Кръв започна да се разлива в кръг около острието, попиваики в якето му. От гърлото на Джордан се откъсна нов задавен стон и той се свлече на колене, а мечът се плъзна вън от тялото му, докато той рухваше на земята, разкриваики какво стой зад него.

Момче, стиснало в ръка огромен черен и сребърен меч, се взираше в Мая над коленичилото тяло на Джордан. Дръжката на оръжието лъщеше от кръв… всъщност той целият беше облян в кръв — от бледата коса до ботушите, опръскан така, сякаш бе застанал пред вентилатор, разпръскващ алена боя. Върху лицето му играеше широка усмивка.

— Мая Робъртс и Джордан Кайл — каза той. — Много съм слушал за вас.

Мая падна на колене в същия миг, в които Джордан се свлече на една страна. Тя го улови и го положи в скута си. Беше вцепенена от ужас, сякаш лежеше на леденото дъно на пролива. Джордан трепереше в ръцете и, които тя беше обвила около тялото му, от ъгълчетата на устните му се процеждаше кръв.

Мая вдигна очи към момчето, което стоеше над нея. В продължение на един замаян миг имаше чувството, че е излязло от неините кошмари за брат и Даниел. Беше красиво, също като Даниел, макар че едва ли биха могли да се различават повече. Даниел имаше същата мургава кожа като нея, докато това момче сякаш беше изваяно от лед. Бяла кожа, остри бледи скули, коса с цвят на сол, която падаше над челото му. И черни очи, като на акула — безстрастни и студени.

— Себастиан — каза Мая. — Ти си синът на Валънтайн.

— Мая — прошепна Джордан. Ръцете и бяха върху гърдите му, подгизнали от кръв. Също както ризата му и пясъкът под тях, зрънцата — слепени от гъстата алена течност. — Не стой… бягай…

— Шшш. — Тя го целуна по бузата. — Ще се оправиш.

— Не, няма. — Себастиан звучеше отегчено. — Ще умре.

Мая рязко вдигна глава.

— Млъквай — изсъска тя. — Млъквай ти… ти… твар…

Едно завъртане на китката му (Мая никога не бе виждала някои да се движи толкова светкавично, освен може би Джейс) и ето че върхът на меча се опря в гърлото й.

— Тихо, долноземке. Виж колко много лежат мъртви краи теб. Нима смяташ, че ще се поколебая да убия още един?

Мая преглътна, но не се отдръпна.

— Защо? Мислех, че враждата ти е с ловците на сенки…

— Това е доста дълга история — провлече той. — Да кажем просто, че Институтът в Лондон е защитен прекалено и дразнещо добре и Претор Лупус трябваше да плати за това. Днес бях решил да убия някого. Просто не бях сигурен точно кого, когато се събудих тази сутрин. Много обичам сутрините. Така пълни с възможности.

Претор Лупус няма нищо общо с Института в Лондон…

— О, тук грешиш. Имат обща история, и още как. Но това не е важно. Права си, че враждата ми е с нефилимите, което означава, че съм във воина и с техните съюзници. А това… — При тези думи той махна със свободната си ръка назад, към опожарените останки зад гърба си. — Това е моето послание. И ти ще го доставиш.

Мая започна да поклаща глава, ала почувства как нещо стисна ръката и. Пръстите на Джордан. Тя погледна надолу. Беше мъртвешки блед, а очите му търсеха нейните. "Моля те — сякаш казваха те. — Направи каквото иска."

— Какво послание? — прошепна тя.

— Че не бива да забравят своя Шекспир. "Никога не ще се спра, нито за миг дори, докато в смърт не склопя очи или получа от съдбата таз тъй жадувана разплата." — Миглите му докоснаха окървавената му буза, когато и смигна. — Предаи на всички долноземци. Търся разплата и ще я получа. Ще се разправя по същия начин с всеки, които се съюзи с ловците на сенки. Нямам вражда с вашата раса, освен ако не последвате нефилимите в битка. Тогава ще бъдете храна за моя меч и оръжията на моята армия, докато и последният от вас не бъде изличен от лицето на земята. — Себастиан свали острието на меча и то докосна копчетата на ризата и, сякаш се канеше да я смъкне от тялото и. Все още се усмихваше широко, когато отдръпна оръжието си. — Мислиш ли, че ще можеш да го запомниш, вълчице?