Касандра Клеър - Град на небесен огън

По лицето на Джейс бавно се разля усмивка.

— Наи-добрият магазин за хладни оръжия е този на Даяна на улица "Флинтлок" — каза той с грейнали очи. — Ще те заведа утре следобед.

— Значи, си уговорихме среща. Среща на оръжие.

— Далеч по-добре, отколкото вечеря и филм. — И с тези думи Джейс потъна в сенките.

Мая вдигна очи, когато вратата на апартамента се отвори рязко и Джордан се втурна вътре, като едва не се подхлъзна на гладкия дървен под.

— Някакви новини? — попита той.

Мая поклати глава и лицето му помръкна. След като бяха убили тъмния нефилим, тя бе повикала глутницата, за да им помогне да оправят бъркотията. За разлика от демоните, Помрачените не се изпаряваха, когато ги убиеш. Оставаше тяло, от което трябваше да се отърват. При обикновени обстоятелства, биха повикали ловците на сенки и Мълчаливите братя, ала вратите на Института и на Града от кости бяха затворени. Вместо това Бат и останалите от глутницата се бяха появили с голяма торба от непрозрачен наилон, докато Джордан, които все още кървеше от схватката с Помрачения, бе отишъл да търси Саймън.

Нямаше го в продължение на часове, а когато наи-сетне се върна, погледът му каза на Мая всичко, което и трябваше да знае. Беше намерил телефона на Саймън, натрошен на парчета и захвърлен под противопожарната стълба като подигравателна бележка. И никакъв друг знак от него.

Естествено, след това никои от двамата не бе успял да мигне, Мая се беше върнала в щаба на глутницата заедно с Бат, които беше обещал (макар и малко колебливо), че ще изпрати вълците да потърсят Саймън и че ще опита (с ударение на "опита") да се свърже с ловците на сенки в Аликанте. Имаше начини за комуникация със столицата на нефилимите, които бяха достъпни само за главите на глутници или кланове.

Мая се беше прибрала в апартамента призори, отчаяна и изтощена. Когато Джордан се появи, тя стоеше в кухнята, притиснала мокра кърпа към челото си. Махна я, когато Джордан я погледна, и усети как водата се стича по лицето и като сълзи.

— Не — отвърна тя. — Никакви новини.

Джордан се отпусна тежко до стената. Носеше само тениска с къси ръкави и мастилените редове от Упанишадите тъмнееха върху бицепсите му. Влажна от пот, косата му беше залепнала за челото, а на врата му имаше червена резка, там, където каишката на раницата с оръжията му се беше впила в кожата. Изглеждаше нещастен.

— Не мога да повярвам — каза сигурно за милионен път. — Изгубих го. Бях отговорен за него, по дяволите, а го изгубих.

— Вината не е твоя. — Мая знаеше, че от това нямаше да му стане по-добре, но не можеше да не го каже. — Виж, не можеш да отблъснеш всеки вампир и всяко зло изчадие в щата и Претор Лупус не биваше да ти възлага да го правиш. Когато Саймън изгуби знака си, ти помоли за подкрепление, нали? А те не изпратиха никого. Направи каквото можа.

Джордан сведе поглед към ръцете си и промърмори нещо под носа си.

— Не беше достатъчно.

Мая знаеше, че трябва да отиде при него и да го прегърне. Да го утеши. Да му каже, че вината не е негова. Ала не можеше. Товарът на вината тежеше върху гърдите и като желязо, неизречени думи стискаха гърлото й. От седмици беше така.

"Джордан, трябва да ти кажа нещо. Джордан, трябва. Джордан…"

Звънът на телефона се вряза в тишината между тях. Почти обезумял, Джордан бръкна в джоба си и извади мобилния си; отвори го и го допря до ухото си.

— Ало?

Мая не откъсваше очи от него, приведена толкова напред, че кухненският плот се впиваше в ребрата и. Чуваше обаче единствено неразбираемо мърморене от другата страна и вече почти и идваше да закрещи от нетърпение, когато Джордан най-сетне затвори и я погледна с обнадеждена искрица в очите.

— Това беше Тиил Вакселбаум, вторият в иерархията на Претор Лупус — обясни той. — Искат незабавно да отида в щаба. Мисля, че ще помогнат с издирването на Саймън. Ти ще дойдеш ли? Ако тръгнем сега, ще пристигнем до обед.

В гласа му, под тревогата за Саймън, се долавяха умолителни нотки. Не е глупав, помисли си Мая. Знае, че нещо не е наред. Знае…

Тя си пое дълбоко дъх. Думите бяха заседнали в гърлото и — "Джордан, трябва да поговорим" — ала тя ги преглътна. Сега най-важен беше Саймън.

— Разбира се. Разбира се, че ще дойда.

Първото, което Саймън видя, бяха тапетите. Които не бяха лоши. Малко старички. Бяха започнали да се отлепват. Имаха сериозен проблем с мухъла. Ала общо взето, не бяха наи-лошото, което беше виждал. Примига няколко пъти при вида на дебелите ивици, които пресичаха цветния десен, докато си даде сметка, че тези ивици всъщност бяха решетки. Намираше се в клетка.