Касандра Клеър - Град на небесен огън

Мориин кимна и се усмихна, съсредоточена върху купчинката восък, която сега приличаше на миниатюрен вулкан.

— Трябва… да направя разни неща — каза тя неочаквано и пусна свещта, както си беше запалена. Пламъчето угасна, когато тупна на пода, а Мориин забърза към вратата. Същият тъмен силует я отвори в мига, в които тя стигна до нея. А после Саймън отново остана сам, с угасналата свещ, от която се вдигаше дим, с новите си кожени панталони и ужасния товар на вината си.

Мая не беше продумала нито веднъж по пътя към Претор Лупус, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, а сградите на Манхатън около тях бяха отстъпили място първо на задръстената от коли магистрала "Лонг Аилънд", а след това на пасторалните малки градчета и ферми на Норт Форк. Вече наближаваха Претор Лупус и можеха да видят леденосините води на пролива Лонг Аилънд от лявата си страна, накъдряни от хладния вятър. Мая си представи как се гмурка в тях и потръпна само при мисълта за студа.

— Добре ли си? — Джордан също не беше казал почти нищо, докато пътуваха.

В пикапа му беше студено и той носеше кожени ръкавици за шофиране, ала и те не можеха да скрият, че стиска волана до побеляване на кокалчетата. Мая буквално усещаше тревогата, която струеше на вълни от него.

— Добре съм — отвърна тя.

Не беше вярно. Притесняваше се за Саймън и все се бореше с думите, които не можеше да изрече и които напираха в гърлото и и я давеха. Сега не беше моментът за тях, не и когато Саймън го нямаше и въпреки това всеки миг без да ги е изрекла, и се струваше лъжа.

Завиха и поеха по дългата бяла алея, която се простираше пред тях, към пролива. Джордан се прокашля.

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Знам — тихичко отвърна Мая и потисна порива да добави "благодаря". Не това отговаряш, когато някои ти каже, че те обича. Отговаряш с думите, които Джордан очевидно очакваше…

Мая погледна през прозореца и се сепна, изтръгната от унеса си.

— Джордан, сняг ли вали?

— Не мисля.

Ала краи прозорците се носеха бели парцали, трупаха се върху предното стъкло. Джордан спря колата и като свали прозореца, протегна ръка, за да улови една от снежинките. Прибра ръката си обратно в колата и изражението му помрачня.

— Не е сняг. А пепел.

Сърцето на Мая подскочи, когато Джордан отново включи на скорост и те се понесоха напред, завивайки зад ъгъла на алеята. Пред тях, там където би трябвало да се издига сградата на Претор Лупус, златна на фона на сивото обедно небе, имаше пелена от черен дим. Джордан изруга и завъртя волана наляво; пикапът хлътна в канавката и двигателят угасна. Джордан отвори вратата с ритник и изскочи навън; Мая го последва секунда по-късно.

Щабът на Претор Лупус беше построен върху голям зелен парцел, които се спускаше към пролива. Централната сграда беше изградена от камъни със златен цвят — имение в римски стил, със сводест портик. Или поне някога беше така. Сега тя представляваше купчина дърво и камъни, над които се издигаше пушек — овъглени кости в крематориум. Бял прах и пепел се носеха из градините; Мая се задави и вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от задушаващия въздух.

Джордан се огледа наоколо, кестенявата му коса беше покрита с парцали от пепел, изражението му — шокирано и недоумяващо.

— Не…

Нещо улови погледа на Мая, някакво движение в пелената от пушек, и тя сграбчи Джордан за ръкава.

— Виж… там има някой…

Джордан се втурна, заобикаляйки опожарените останки от сградата на Претор Лупус. Мая го последва, макар да поспря за миг, взираики се с ужас в овъглените развалини, които стърчаха от земята — стени, които поддържаха вече несъществуващ покрив; прозорци, станали на късчета или пък стопени от горещината; нещо бяло тук-там, което можеше да е тухли или пък кости…

Джордан спря и тя застана до него. По обувките и беше полепнала пепел, зрънцата й — промъкнали се дори между връзките им. Намираха се в главната сграда от опожарените построики. Недалече от там Мая виждаше водата. Огънят не се беше разпрострял, макар че и тук във въздуха се носеха овъглени листа и пепел… а между живите плетове имаше тела.

Върколаци, на всякаква възраст, но главно млади, бяха проснати по грижливо поддържаните пътеки и пепел, като снежна буря, бавно затрупваше телата им.

Върколаците притежаваха инстинкта да се заобикалят с други от своя вид, да живеят на глутници, да черпят сили един от друг. Видът на толкова много мъртви ликантропи беше мъчителен, раздираща болка, бездна от загуба, зеинала в света. Мая си спомни цитата от Киплинг, написан на стената на Претор Лупус: Вълкът е в глутница силен, тя пък е силна с вълка.