Касандра Клеър - Град на небесен огън

Саймън се преобърна бързо по гръб и се изправи, без да си даде труда да погледне колко е висока клетката. Черепът му се удари в решетките над главата му и го накара да наведе очи, ругаейки.

И именно тогава се видя.

Носеше свободно падаща бяла риза с волани. Още по-смущаващо беше това, че очевидно беше обут в чифт тесни кожени панталони.

Много тесни.

Много кожени.

Саймън плъзна поглед по себе си, асимилираики всичко. Диплите на ризата. Дълбокото, откриващо гърдите деколте. Впитата кожена материя.

— Защо — каза той след миг — всеки път, когато си помисля, че съм открил най-ужасното нещо, което може да ми се случи, се оказва, че греша.

Като по даден знак, вратата се отвори и една дребничка фигурка се втурна в стаята. Миг по-късно тъмен силует затвори вратата зад нея с бързината на служител от тайните служби.

Фигурката се приближи на пръсти до клетката и провря лице между две от пречките.

— Саааймън — прошепна тя.

Морийн.

Обикновено Саймън поне би опитал да я убеди да го пусне, да намери ключ, да му помогне. Ала нещо у Мориин му каза, че няма смисъл. Наи-вече — короната от кости, която тя носеше. Кости от пръсти. Може би и от крака. Корона, украсена със скъпоценни камъни… или по-точно — натруфена със скъпоценни камъни. Освен това — опърпаната розово-сива бална рокля, разширена в хълбоците по начин, които му напомняше за някои от онези филми, в които деиствието се развива в осемнайсети век.

— Здрасти, Морийн — каза той предпазливо.

Морийн се усмихна и още по-силно притисна лице в решетките.

— Харесваш ли дрехите си? — попита тя. — Имам и други тоалети за теб. Редингот и шотландска поличка, и цял куп неща, но първо исках да облечеш тези. Аз ти направих и грима. Аз бях.

На Саймън не му трябваше огледало, за да му стане ясно, че има очна линия. Разбра го в миг, напълно.

Морийн…

— Правя ти огърлица — прекъсна го тя. — Искам да носиш повече украшения. Повече гривни. Искам около китките ти да има неща.

— Морийн, къде съм?

— С мен.

— Добре. Къде сме ние?

— В хотела, в хотела, в хотела…

Хотел "Дюмор". Поне в това имаше някакъв смисъл.

— Окей. А защо съм… в клетка?

Мориин започна да си тананика и прокара ръце по решетките, потънала в собствения си свят.

— Заедно, заедно, заедно… сега сме заедно. Ти и аз. Саймън и Мориин. Наи-сетне.

Морийн…

— Това ще бъде твоята стая — каза тя. — А когато си готов, ще те пусна да излезеш. Имам неща за теб. Легло. И други неща. Столове. Неща, които ще ти харесат. И групата ще може да свири!

Тя се завъртя и едва не изгуби равновесие под странната тежест на роклята си.

Саймън си даде сметка, че трябва внимателно да подбере следващите си думи. Знаеше, че има успокояващ глас. Можеше да бъде чувствителен. Да вдъхва сигурност.

— Морийн… знаеш ли… аз те харесвам…

Морийн спря да се върти и отново стисна решетките.

— Просто ти трябва време — каза тя с ужасяващо благ глас. — Само време. Ще се научиш. Ще се влюбиш. Сега сме заедно. И ще управляваме. Ти и аз. Ще управляваме моето кралство. Сега, когато съм кралица.

— Кралица?

— Кралица. Кралица Мориин. Кралица Мориин на нощта. Кралица Мориин на мрака. Кралица Морийн. Кралица Морийн. Кралица Морийн на мъртвите.

Тя взе свещта, която гореше в един от стенните свещници, и неочаквано я мушна между решетките, по посока на Саймън. Наклони я съвсем лекичко и се усмихна, когато белият восък покапа като сълзи по излинелите останки от аления килим. Прехапа съсредоточено долната си устна и внимателно завъртя китката си, така че капките се сляха.

— Ти си… кралица? — немощно попита Саймън.

Знаеше, че Мориин оглавява нюиоркския вампирски клан. Нали именно тя беше убила Камила и беше заела мястото и. Само че лидерите на кланове не се наричаха крале или кралици. Обличаха се нормално, както правеше Рафаел, а не в нещо, което сякаш идваше от маскен бал. Те бяха важни фигури в общността на децата на нощта.

Но разбира се, Мориин беше различна. Тя беше дете, едно неживо дете. Саймън помнеше пъстроцветните и ръкавици без пръсти, леко задъхания и глас, големите и очи. Тя беше малко момиченце с всичката невинност на малко момиченце, когато той я беше ухапал, а после Камила и Лилит я бяха взели и я бяха превърнали във вампир, вкарваики във вените и зло, което бе превърнало цялата тази невинност в лудост.

Вината беше негова, даваше си сметка Саймън. Ако Мориин не го познаваше, ако не се беше мъкнала след него, нищо от това нямаше да се случи.