Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Пак ли щеше да бъдеш дневен вампир? — Мая отново се обърна към Саймън. — Ако можеше да го промениш?

— Не знам.

Саймън също си беше задавал този въпрос, но после го беше пропъдил — нямаше смисъл да се измъчваш за неща, които не можеш да промениш. Да бъдеш дневен вампир, означаваше да имаш злато във вените си. Другите вампири искаха кръвта ти, защото пиеха ли от нея, те също можеха да излизат на дневна светлина.

Ала също толкова много вампири искаха смъртта ти, защото повечето от расата вярваха, че дневните вампири са извращение, което трябва да бъде унищожено. Не беше забравил какво му беше казал Рафаел на покрива на онзи хотел в Манхатън: "Моли се да не изгубиш знака си, преди воината да е избухнала, дневни вампире. Защото, ако това се случи, готви се за същинска опашка от врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело".

И все пак…

— Слънцето ще ми липсва — рече той. — Мисля, че то ми помага да остана човек. Светлината на пламъците в огнището се отрази в очите на Джордан, когато той се обърна към Саймън.

— Да си човек, не е кой знае какво — усмихна се той.

Мая рязко свали крака от скута му. Джордан я погледна разтревожено и в същия миг на вратата се позвъни.Саймън бързо се изправи.

— Храната — обяви той. — Аз ще ида. Освен това — добави през рамо, докато прекосяваше коридора към входната врата — вече две седмици никои не се е опитал да ме убие. Може би им е омръзнало и са се отказали.

Зад гърба му се разнесоха гласове, но Саймън не се заслуша — говореха помежду си. Протегна ръка към бравата и отвори вратата, като в същото време извади портфейла си.

И в този миг нещо върху гърдите му затуптя. той сведе поглед надолу и видя медальона на Изабел да грее с яркочервена светлина. Начаса отскочи назад, разминаваики се на сантиметри с ръката, протегнала се, за да го сграбчи. той изкрещя… на прага имаше едра фигура в червено боино облекло, ловец на сенки с грозни руни по бузите, ястребов нос и широко бледо чело. Мъжът изръмжа насреща му и направи крачка към него.

— Саймън, залегни ! — изкрещя Джордан.

Саймън се хвърли на пода и се претърколи настрани в мига, в които една стрела от арбалет профуча през коридора. Тъмният ловец на сенки се завъртя с почти невероятна скорост и стрелата се заби във вратата. Саймън чу как Джордан изруга ядосано, а после Мая, във вълча форма, се втурна покраи него и се метна върху Помрачения.

Разнесе се удовлетворяващ вои на болка, когато зъбите и се впиха в гърлото му. Плисна кръв и изпълни въздуха със солена, алена мъгла; Саймън я вдиша и усети горчивия вкус на демонска кръв, докато се изправяше на крака. Пристъпи напред в същия миг, в които Помраченият сграбчи Мая и я запрати в коридора, мятащо се кълбо от зъби и нокти.

Джордан изкрещя. В гърлото на Саймън се надигна нисък звук, нещо като вампирско ръмжене, и той усети как кучешките му зъби се издължават. Помраченият пристъпи напред; течеше му кръв, ала все още се държеше здраво на крака. Саймън почувства как дълбоко в корема го жегва страх. В Бурен ги беше видял да се бият, воините на Себастиан, и знаеше, че са по-силни, по-бързи и по-трудни за убиване от ловците на сенки. Не се беше замислял обаче колко по-трудно е да бъдат убити от вампирите.

— Дръпни се! — Джордан го сграбчи за рамото и почти го изхвърли след Мая, която междувременно се беше изправила на крака. По козината на врата и имаше кръв, вълчите и очи бяха потъмнели от гняв. — Махаи се, Саймън. Остави ние да се оправим с това. Махай се!

Саймън отказваше да отстъпи.

— Никъде няма да ходя… за мен е дошъл…

— Знам го! — изкрещя Джордан. — Аз съм твоят претор! Остави ме да си свърша работата!

Джордан се завъртя рязко и отново вдигна арбалета си. Този път стрелата потъна дълбоко в рамото на тъмния ловец на сенки. той се олюля и от устата му се изсипаха низ ругатни на език, които Саймън не разбираше. Немски, помисли си той. Берлинският Институт беше един от нападнатите…

Мая се метна покраи него със скок и двамата с Джордан се нахвърлиха върху тъмния нефилим. Джордан погледна назад към Саймън, лешниковите му очи бяха диви и свирепи. Саймън кимна и се втурна обратно в дневната. Отвори рязко прозореца (при което дървото изскърца пронизително в знак на протест и го посипа с люспи от стара боя) и се прехвърли на противопожарната стълба, отрупана с попарената от зимния въздух самакитка, която Джордан държеше там.

Всяка частица от него крещеше, че не бива да си тръгва, ала беше обещал на Изабел, че ще остави Джордан да изпълнява задълженията си на телохранител и че няма да допусне да се превърне в мишена. Стисна медальона на Изи, топъл под пръстите му, сякаш допреди миг беше почивал върху шията и, и пое надолу по металните стъпала, раздрънкани и хлъзгави от снега. На няколко пъти едва не падна, преди да достигне последното стъпало и да скочи на потъналия в сенки тротоар.