Касандра Клеър - Град на небесен огън

Каза го толкова сериозно, че Клеъри се усмихна.

— Благодаря за съвета.

Когато Клеъри почука на вратата на инквизитора, й отвори Робърт Лайтууд.

За миг тя замръзна на мястото си, без да е сигурна какво да каже. Никога не бе разговаряла с осиновителя на Джейс, почти не го познаваше. той беше просто сянка на заден план, обикновено застанал зад Мерис, с ръка на стола и. Беше едър, тъмнокос мъж с грижливо оформена брада. Не можеше да си представи, че е бил приятел на баща и, макар да знаеше, че е бил един от Кръга на Валънтаин. Лицето му беше набраздено от твърде много бръчки, а линията на челюстта му беше прекалено строго стисната, за да може да си го представи млад.

Когато я погледна, Клеъри видя, че очите му са много тъмносини, толкова, че досега тя винаги ги беше мислила за черни. Изражението му не се промени; Клеъри почти можеше да усети как от него струи неодобрение. Подозираше, че не само Джия беше недоволна, задето беше изтичала по този начин след Ема.

— Ако търсиш децата ми, те са на горния етаж — бе всичко, което той каза. — Най-горния етаж.

Клеъри мина покраи него и се озова в невероятно внушителна стая. Къщата, официално отредена за инквизитора и неговото или неиното семеиство, беше величествена построика с високи тавани и масивни, скъпи на вид мебели. Беше достатъчно просторна, за да има вътрешни сводове, внушително стълбище и огромен полилеи, които се спускаше от тавана и грееше с магическа светлина. Клеъри се зачуди къде ли е Мерис и дали това място й харесва.

— Благодаря — каза тя.

Робърт Лайтууд сви рамене и потъна в сенките без дума повече. Клеъри пое по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Мина през няколко площадки, преди да достигне наи-горния етаж, които се намираше на върха на стръмна таванска стълба, отвеждаща до коридор. Една врата надолу по коридора беше полуотворена и Клеъри чу гласове от другата й страна.

Почука по навик и прекрачи прага. Стените на таванската стаичка бяха боядисани в бяло; в ъгъла имаше масивен гардероб, чиито врати бяха отворени — дрехите на Алек (практични и малко поопърпани) висяха в едната му част, а тези на

Джейс (черни и сиви, и добре запазени) — в другата. Грижливо сгънато, бойното им облекло почиваше на пода.

Клеъри почти се усмихна; и сама не бе сигурна защо. Имаше нещо умилително в това, как Алек и Джейс делят една стая. Зачуди се дали и те не могат да заспят до късно през нощта, потънали в приказки, както правеха тя и Саймън.

Алек и Изабел бяха кацнали на перваза и зад гърба им Клеъри виждаше багрите на залеза, искрящи във водата на канала под тях. Джейс се беше опънал върху едно от тесните легла, тръснал предизвикателно ботуши върху кадифената покривка.

— Според мен имат предвид, че не могат просто да чакат Себастиан да нападне някои друг Институт — тъкмо казваше Алек. — То би било равносилно на това, да се крием. Ловците на сенки не се крият.

Джейс потри буза в рамото си; изглеждаше уморен, бледата му коса беше разчорлена.

— Ужасно прилича на криене — отвърна той. — Себастиан е там някъде, ние сме тук. Обградени с двоина защита. Всички Институти — опразнени. Без никои, който да брани света от демони. Кой ще пази пазителите?*

* Известна латинска фраза, приписвана на римския поет Ювенал. — Бел. прев.

Алек въздъхна и потърка лицето си с ръка.

— Да се надяваме, че няма да е задълго.

— Трудно е да си представи човек какво ще се случи — каза Изабел. — Свят без ловци на сенки. Навсякъде демони. Долноземци, които се бият помежду си.

— Ако бях Себастиан… — започна Джейс.

— Ала не си. Не си Себастиан — заяви Клеъри и всички я погледнаха.

Алек и Джейс изобщо не си приличаха, помисли си тя, но от време на време в жестовете или погледите им имаше сходство, което и напомняше, че са били отгледани заедно. Сега и двамата изглеждаха любопитни и мъничко разтревожени. Изабел имаше по-уморено, разстроено изражение.

— Добре ли си? — попита Джейс вместо поздрав и я дари с леко кривата си усмивка. — Как е Ема?

— Съсипана — отвърна Клеъри. — Какво се случи, след като си тръгнах от заседанието?

— Разпитът беше почти свършил — каза Джейс. — Очевидно Себастиан стой зад нападенията и разполага със значителна воиска от Помрачени. Никои не знае точно колко, но трябва да приемем, че всички изчезнали ловци на сенки са били превърнати.

— Все пак ние далеч ги превъзхождаме числено — каза Алек. — той разполага с първоначалните си сили, както и с превърнатите нефилими от шестте Института, които нападна; ние — с всички останали.