Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Няма начин. — Джейс изникна до Клеъри; ръкавите му бяха навити до лактите, лицето му — зачервено от усилието да свири. — Чърч мрази всички.

— Не чак всички — промълви Клеъри с усмивка.

Саймън гледаше Джейс сякаш беше едновременно страшно интересен и мъничко смущаващ.

— Аз… ние… някога да съм те ухапал ?

Джейс докосна белега на гърлото си.

— Не мога да повярвам, че си спомняш това.

— Ние… случайно да сме се търкаляли на дъното на една лодка?

— Да, ти ме ухапа и да, на мен мъничко ми хареса и да, хаиде да не говорим повече за това — каза Джейс. — Вече не си вампир. Съсредоточи се.

— За да бъдем справедливи, ти ухапа и Алек — обади се Изабел.

— Това пък кога е станало? — попита Мая с грейнало, развеселено лице.

Бат се приближи зад нея и без да каже и дума, взе шнолата от ръцете и и я пъхна в косата й. Закопча я сръчно, а после пръстите му се задържаха с нежност в косата й.

— Това, което се случва в демонските царства, си остава в демонските царства — заяви Джейс и погледна към Клеъри. — Какво ще кажеш за една разходка?

— Разходка или разходка? — попита Изабел. — Искам да кажа, вие ще…

— Мисля, че всички трябва да отидем при езерото. — Клеъри се изправи, с пръстена в едната ръка и Кодекса — в другата. — Там е толкова красиво. Особено нощем. Искам приятелите ми да го видят.

— Спомням си го — каза Саймън и и отправи усмивка, от която сърцето и сякаш запърха в гърдите. Селската къща бе мястото, където прекарваха всичките си лета — в ума и то бе неразривно свързано със Саймън. Това, че той си го спомняше, я накара да се почувства по-щастлива, отколкото тази сутрин си бе представяла, че може да бъде.

Тя пъхна ръка в ръката на Джейс и те се отправиха към изхода на шатрата; Изабел изтича да каже на брат си да доведе и Магнус. По-рано Клеъри искаше да бъде сама с Джейс; сега искаше да бъде с всички тях.

Обичаше Джейс толкова отдавна, както и се струваше; обичаше го така силно, че понякога бе имала чувството, че ще умре, защото то бе нещо, от което се нуждаеше, а не можеше да има. Ала тези дни бяха отминали и отчаянието бе отстъпило място на покои и тихо щастие. Сега, когато вече нямаше чувството, че всеки момент, прекаран с него, е изтръгнат от лапите на надвиснала катастрофа, сега, когато можеше да си представи цял един живот заедно с него, изпълнен със спокоини мигове и весели мигове, безгрижни мигове и мигове, преливащи от нежност, тя не искаше нищо друго, освен да отиде до езерото заедно с приятелите си и да отпразнува този ден.

Докато излизаха на пътеката, отвеждаща към езерото, Клеъри погледна назад. Видя Джослин и Люк да стоят до шатрата и да ги гледат. Видя как Люк и се усмихва, а майкаи махва с ръка, преди да я отпусне и да улови ръката на своя съпруг. И с тях бе същото, помисли си Клеъри — години на раздяла и тъга и ето че сега наи сетне им предстоеше цял живот заедно. Мигове, изпълващи цял един живот. Тя помаха в отговор, а след това побърза да настигне приятелите си.

Облегнат на стената на хамбара, Магнус гледаше потъналите в разговор Клеъри и Теса, когато Катарина се приближи до него. В косата си бе втъкнала сини цветя, които подчертаваха сапфиреносинята и кожа. Магнус погледна към езерото от другата страна на овощната градина, проблясващо като вода в шепа.

— Изглеждаш разтревожен. — Катарина сложи дружески ръка на рамото му. — Какво има? По-рано те видях да целуваш нефилимското си момче, така че не ще да е това.

Магнус поклати глава.

— Не, с Алек всичко е наред.

— Видях те и да говориш с Теса. — Катарина изви глава, за да погледне в шатрата. — Странно е да бъде тук. Това ли те притеснява? Сблъсъкът между минало и бъдеще — несъмнено е някак особено.

— Може би — отвърна Магнус, макар да не мислеше, че е това. — Стари призраци, сенките на онова, което би могло да бъде. Макар че винаги съм харесвал Теса и момчетата й.

— Ама и синът й беше един — подхвърли Катарина.

— Също като дъщеря и. — Магнус се засмя, ала смехът му беше крехък, като клонки в мразовита зима. — Напоследък усещам миналото да тежи на плещите ми повече от обикновено, Катарина. Повтарянето на стари грешки. Чувам разни неща, ропот сред долноземците, слухове за надигаща се буря. Феите са горда раса, наи гордата от всички; няма да преглътнат да бъдат унизени от Клеива по този начин, без да си отмъстят.

— Те са горди, но и търпеливи — отвърна Катарина. — В състояние са да чакат много дълго, цели поколения, за да си отмъстят. Не бива да се боиш от това сега, след като сенките може и да не се струпат още дълги години.