Касандра Клеър - Град на небесен огън

Джослин целуна Клеъри по главата.

— Защо двете не си поговорите? — предложи тя и се отправи към Люк, които си бъбреше с Кадир.

Клеъри погледна към Теса, която й се усмихваше, и каза:

— Ти си магьосница, но си приятелка с един Мълчалив брат. Повече от приятелка… не е ли малко странно?

Теса облегна лакти върху масата. Около лявата и китка проблясваше перлена гривна и тя я докосна разсеяно, сякаш по навик.

— Нищо в живота ми не е обикновено, но пък това може да се каже и за теб, нали? — Очите й искряха. — Джейс Херондейл свири прекрасно.

— И много добре го знае.

— Съвсем в стила на един Херондеил — засмя се Теса. — Знаеш ли, Клеъри, съвсем скоро научих, че Джейс е решил да бъде Херондеил, а не Лайтууд. Два достойни рода, които познавам добре, макар съдбата ми винаги да е била свързана наи-вече с рода Херондеил. — Тя погледна към Джейс и в изражението и се появи особена тъга. — Има семеиства — Блекторн, Херондеил, Карстерс — към които винаги съм изпитвала особена привързаност. Гледах какво се случва с тях от разстояние, макар да се научих да не се намесвам. Това е една от причините да се оттегля в Спираловидния лабиринт след Въстанието. той е така далеч от света, така добре скрит и аз си помислих, че там бих могла да намеря покои от знанието за онова, което бе сполетяло рода Херондеил. А после, след края на Воината на смъртните, попитах Магнус дали би трябвало да потърся Джейс, да говоря с него за миналото на семеиството му, но той ми каза да му дам време. Каза, че познанието за миналото е тежък товар. И така аз отново се прибрах в Лабиринта. — Тя преглътна.

— Това бе мрачна година — за ловците на сенки, за долноземците, за всички нас. Толкова много загуби и скръб. Дори в Лабиринта до нас достигаха слухове, а след това и Помрачените, и аз реших, че наи-доброто, което бих могла да сторя, е да открия лек, ала такъв нямаше. Ще ми се да бяхме успели. Само че невинаги съществува лек. — При тези думи тя погледна към Закарая, а в очите и имаше светлина. — Но понякога стават чудеса. Закарая ми разказа как отново е станал смъртен. Каза, че било "една история за родовете Лайтууд, Херондеил и Феърчаилд".

— Тя отново погледна към Закарая, които бе зает да гали Чърч. Котаракът се беше покатерил върху масата с шампанско и щастливо събаряше чаши. Погледът и беше смесица от раздразнение и обич. — Нямаш представа какво означава това за мен, колко съм благодарна за това, което направихте за моя… за Закарая, за стореното от всички вас.

— Заслугата е на Джейс, повече отколкото на всеки друг. Беше… Закарая наистина ли току-що гушна Чърч? — Клеъри зяпна изумено. Закарая държеше котарака, които се бе отпуснал блажено, обвил опашка около ръката на някогашния Мълчалив брат. — Този котарак мрази всички!

Теса се усмихна лекичко.

— Не бих казала чак всички.

— Значи, той… Закарая сега е смъртен? — попита Клеъри. — Просто… обикновен ловец на сенки?

— Да — отвърна Теса. — Двамата се познаваме много отдавна. Имахме уговорка да се срещане всяка година в началото на януари. Този път, когато се появи, за мое огромно изумление, той беше смъртен.

— И ти не си имала представа, преди да го видиш? Аз бих го убила.

Теса се усмихна широко.

— Е, това би обезсмислило всичко. А и мисля, че не е бил сигурен как ще го посрещна като смъртен, след като самата аз съм безсмъртна. — Изражението и напомняше на Клеъри за Магнус, тези очи, видели да минават толкова години, насред едно така младо лице, и навяха мисли за скръб, прекалено дълбока и прекалено вкаменяваща, за да може да бъде разбрана от онези, които познаваха единствено краткия човешки живот. — той ще остарее и ще умре, а аз ще си остана такава, каквато съм. Но той е живял дълго, по-дълго от повечето хора, и ме разбира. Нито той, нито аз сме на годините, на които изглеждаме. И се обичаме. Това е наи важното.

Теса затвори очи и за миг изглеждаше така, сякаш се бе отдала на музиката, заливаща я като вода.

— Имам нещо за теб — каза тя, когато отново отвори очи… сиви, с цвят на дъжд. — За двама ви — за теб и за Джейс. — Тя извади нещо от джоба си и го подаде на Клеъри. Беше малка сребърна халка — семеен пръстен, върху които проблясваха гравирани птици в полет. — Някога принадлежеше на Джеймс Херондеил. Истински пръстен на рода Херондеил, много, много стар. Ако Джейс реши, че иска да бъде Херондейл, той би трябвало да е негов.

Клеъри пое пръстена — ставаше на палеца й.

— Благодаря ти. Макар че и сама можеш да му го дадеш. Може би е настъпил моментът да говориш с него.