Касандра Клеър - Град на небесен огън

Теса поклати глава.

— Виж колко е щастлив. Сега той решава кои е и кои иска да бъде, и открива радост в това. Нека му дадем още мъничко време, в което да бъде щастлив по този начин, преди на плещите му да легне нов товар. — Теса взе нещо, което почиваше на стола до нея, и го подаде на Клеъри. Беше копие от Кодекса на ловците на сенки, подвързан в синьо кадифе. — За теб. Сигурна съм, че си имаш свое копие, ала това ми бе много скъпо. На корицата има надпис… виждаш ли? — Тя обърна книгата така, че Клеъри да види златните думи, отпечатани върху кадифето.

— Свободно служим, както и свободно любим* — прочете Клеъри на глас, а после вдигна поглед към Теса. — Благодаря ти. Прекрасен е. Сигурна ли си, че можеш да се разделиш с него?

* "Изгубеният рай", Джон Милтън; превод Александър Шурбанов. — Бел. прев.

Теса се усмихна.

— Родът Феърчаилд също ми е скъп — каза тя, — твоята червена коса и упоритостта ти ми напомнят за хора, които някога обичах. Клеъри. — Тя се приведе през масата, така че нефритеният и медальон се люшна. — Изпитвам близост и с теб, която също е изгубила и брат, и баща. Знам, че са те преценявали и говорили за теб като дъщерята на Валънтаин Моргенстърн, а сега — като сестрата на Джонатан. Винаги ще има хора, които ще ти казват коя си, въз основа на името ти или кръвта във вените им. Не им позволяваи да решават вместо теб. Реши го сама. — Теса погледна към Джейс, чиито пръсти все така танцуваха по клавишите. Светлината от свещите блещукаше като звезди в косата му и караше кожата му да сияе. — Тази свобода не е подарък, тя е рождено право. Надявам се с Джейс да я използвате.

— Звучиш толкова сериозно, Теса. Не я плаши. — Беше Закарая, които се бе приближил и стоеше зад стола на Теса.

— Не я плаша — разсмя се тя; беше отметнала глава назад и Клеъри се запита дали и тя изглежда по този начин, когато съзерцава Джейс. Надяваше се да е така. Това бе сигурен, щастлив поглед, поглед на човек, които е уверен в любовта, която дава и която получава. — Просто я съветвах.

— Звучи ужасяващо. — Странно бе как гласът на Закарая едновременно приличаше и се различаваше от телепатичния му глас, които Клеъри бе чувала в главата си… истинският имаше по-силен британски акцент от този на Теса. В него имаше и смях, когато протегна ръце и помогна на Теса да се изправи. — Боя се, че трябва да си вървим; очаква ни дълго пътуване.

— Къде отивате? — попита Клеъри, стиснала внимателно Кодекса в скута си.

— Лос Анджелис — отвърна Теса и Клеъри си спомни думите и, че семеиство Блекторн бе едно от тези, към които проявявала особен интерес. На Клеъри и беше приятно да го чуе. Знаеше, че Ема и останалите живеят в Института заедно с чичото на Джулиън, ала мисълта да имат някои специален, които да бди над тях, като ангел хранител, й действаше успокоително.

— Радвам се, че се запознахме — каза Клеъри. — Благодаря ти. За всичко.

Теса се усмихна лъчезарно и потъна в тълпата с думите, че отива да се сбогува с Джослин. Закарая взе палтото си и нейния шал, под любопитния поглед на Клеъри.

— Спомням си какво ми каза веднъж — рече тя. — Че си обичал двама души повече от всичко на света. Теса ли беше едната от тях?

— Теса е едната от тях — отвърна той дружелюбно и си облече палтото. — Никога не съм преставал да я обичам, нито нея, нито моя парабатаи; любовта не си отива, когато някой умре.

— Твоят парабатаи? Изгубил си своя парабатаи? — Клеъри почувства болка за него; знаеше какво означава това за един нефилим.

— Не и от сърцето си, защото не съм забравил — отвърна той и в гласа му Клеъри долови шепота на вековна тъга, и си го спомни в Града на тишината един призрак от пергаментов дим. — Всички ние сме късчета от това, което си спомняме. Съхраняваме в себе си надеждите и страховете на онези, които ни обичат. Има ли обич и спомени, не може да има истинска загуба.

Клеъри си помисли за Макс и Аматис, за Рафаел и Джордан и дори за Джонатан, и почувства как очите й парят.

Закарая преметна шала на Теса около раменете си.

— Кажи на Джейс Херондеил, че изпълнението му на Концерт № 2 на Шопен е прекрасно.

И с тези думи той потъна в тълпата след Теса. Клеъри се загледа подире му, стиснала пръстена и Кодекса.

— Някои да е виждал Чърч? — разнесе се глас в ухото и. Беше Изабел, обвила пръсти около ръката на Саймън. Мая стоеше до тях и си играеше със златната шнола в къдравата си коса. — Смятам, че Закарая, чисто и просто, ни открадна котарака. Кълна се, че го видях да слага Чърч на задната седалка на една кола.