Касандра Клеър: Град на небесен огън

— Не си спомням всичко. Още не. Ала си спомням теб. — той вдигна ръката и и докосна златния пръстен на показалеца и, елфическия метал — топъл под допира му. — Клеъри. Ти си Клеъри. Моята най-добра приятелка.

Алек се изкачваше по хълма към Магнус, които стоеше на пътеката, отвеждаща в шатрата. Беше се облегнал на едно дърво и Алек се присъедини към него, за да погледа как Саймън, с объркания вид на новоизлюпено пате, беше наобиколен от цял куп приятели: Джейс и Мая, и Люк, и дори Джослин, плачеща от щастие, докато го прегръщаше, така че гримът и се размаза. Само Изабел стоеше встрани от групичката, сключила ръце пред себе си, с почти безизразно лице.

— Човек почти би могъл да си помисли, че не я интересува — каза Алек, докато Магнус протягаше ръка, за да оправи вратовръзката му. Именно Магнус му беше помогнал да избере костюма, с които беше облечен, и страшно се гордееше, че беше на ситно синьо райе, което подчертаваше очите му. — Ала съм сигурен, че не е така.

— Прав си — отвърна Магнус. — Твърде много я интересува; ето защо стой настрани.

— Бих те попитал какво си направил, но не съм сигурен, че искам да знам. — Алек се облегна на Магнус, черпеики сигурност от солидната топлина на тялото зад него. Магнус подпря брадичка на рамото и за миг двамата останаха така, неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. Магнус подпря брадичка на рамото му и за миг двамата останаха така — неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. — Беше мило от твоя страна.

— Всички правим избора, които се налага — каза Магнус в ухото му. — И се надяваме да няма последици, или поне не твърде сериозни.

— Мислиш ли, че баща ти ще се ядоса? — попита Алек и Магнус се разсмя сухо.

— Има си далеч по-важни неща от мен, с които да се занимава. Ами ти? Видях те да говориш с Робърт.

Алек усети как тялото на Магнус се напрегна, докато той му предаваше разговора с баща си.

— Знаеш ли, никога не бих предположил нещо такова — отбеляза Магнус, когато Алек приключи. — А аз познавах Маикъл Уеиланд. — Алек почувства как той свива рамене. — Е, още едно доказателство, че "сърцето си остава завинаги неопитно"* и така нататък.

* Цитат от американския писател и философ от деветнайсети век Хенри Дейвид Торо. — Бел. прев.

— Как мислиш? Трябва ли да му простя?

— Мисля, че онова, което ти е казал, е обяснение, но не и извинение за начина, по които е постъпил. Ако му простиш, направи го заради себе си, не заради него. Загуба на време е да се ядосваш, когато си един от наи-любящите хора, които съм срещал някога.

— И ти ли ми прости по тази причина? Заради мен или заради себе си? — Въпросът на Алек не беше сърдит, просто любопитен.

— Простих ти, защото те обичам и мразя да съм без теб. Аз го мразя, котката ми го мрази. И защото Катарина ме убеди, че постъпвам глупаво.

— Ммм. Тя ми харесва.

Магнус обви ръце около Алек и сложи длани върху гърдите му, сякаш искаше да почувства ударите на сърцето му.

— А ти прощаваш на мен. Задето не мога да ти дам безсмъртие, нито да сложа край на своето.

— Няма нищо за прощаване. Не искам да живея вечно. — Алек сложи ръка върху тази на Магнус и сплете пръсти с неговите. — Може и да не разполагаме с чак толкова време. Аз ще остарея и ще умра. Но ти обещавам, че дотогава няма да те напусна. Това е единственото обещание, което мога да ти дам.

— Мнозина ловци на сенки никога не остаряват — каза Магнус. Алек усещаше туптенето на пулса му. Странно бе Магнус да е такъв, без думите, които обикновено намираше с такава лекота.

Алек се обърна в прегръдката му, така че сега двамата бяха с лице един към друг, попиваики всички подробности, които никога не му омръзваха: острите черти на лицето му, златно-зелените му очи, устата, която винаги изглеждаше така, сякаш всеки миг се кани да се усмихне, макар в момента да имаше разтревожен вид.

— Дори да бяха броени дни, бих искал да ги прекарам до последния с теб. Това означава ли нещо?

— Да — отвърна Магнус. — Означава, че от днес нататък ще направим така, че всеки ден да си струва.

Танцуваха.

Лили свиреше нещо бавно и нежно на пианото и Клеъри се носеше между останалите гости, а ръцете на Джейс бяха обвити около нея. Беше точно от онези танци, които и харесваха — нищо прекалено сложно, трябваше просто да се държиш за партньора си и да се опиташ да не го препънеш.

Беше положила буза върху предницата на ризата му, платът — намачкан и мек под кожата и. Ръката му си играеше разсеяно с къдриците, измъкнали се от кока и; пръстите му проследяваха линията на тила и. Клеъри не можеше да не си спомни съня, които и се бе явил много отдавна и в които двамата с Джейс танцуваха в Залата на съглашението. Тогава той бе така дистанциран, нерядко — студен; сега, когато го погледнеше, понякога се изумяваше, че това е същият Джейс. "Този Джейс, в когото се превърнах благодарение на теб — беше казал. — И които, между другото, далеч превъзхожда стария Джейс."