Касандра Клеър - Град на небесен огън

Нещо в начина, по който баща му го изрече, накара Алек да се сепне.

— Майкъл Уейланд е бил влюбен в теб?

— Аз… не се отнесох добре с него — продължи Робърт. — Казах му никога вече да не изрича тези думи пред мен. Страхувах се и го оставих сам с мислите и чувствата, и страховете му, и след това никога вече не бяхме така близки, както преди. Приех Джейс в семеиството ни донякъде и за да изкупя поне малко вината си за онова, което сторих. Ала знам, че никога няма да я изкупя. — той погледна Алек и сините му очи бяха сигурни. — Мислиш, че се срамувам от теб, но всъщност се срамувам от себе си. Когато те погледна, сякаш виждам отразена собствената си жестокост към някои, които с нищо не я е заслужил. В децата си отново откриваме своето Аз, което би могло да стане много по-добро от нас самите. Алек, ти си далеч по-добър мъж, отколкото аз някога съм бил или ще бъда.

Алек стоеше като вкаменен. Не беше забравил видението от демонското царство, в което баща му казваше на всички колко е храбър, какъв прекрасен ловец на сенки и воин е, но никога не си бе представял да чуе от баща си, че е добър човек.

И някак си то означаваше много, много повече.

Робърт го гледаше, а около устата и очите му бяха легнали бръчки на напрежение. Алек неволно се запита дали беше казвал за Маикъл на някои друг и какво ли му бе струвало да го направи сега. той докосна леко рамото на баща си, за първи път от месеци го докосваше доброволно, а после отпусна ръка.

— Благодаря ти — рече той. — Задето ми каза истината.

Не беше прошка, не съвсем, ала беше някакво начало.

Тревата беше влажна от настъпващата нощ. Клеъри усещаше как студът се просмуква през сандалите и, докато отиваше към шатрата заедно с Джейс и Магнус. Виждаше как подреждат редици с маси, как проблясват порцелан и стъкло. Всички бяха помогнали с нещо, дори хора, които тя винаги бе смятала за почти недостъпни в своята сдържаност — Кадир, Джия, Мерис.

Откъм шатрата долиташе музика. Бат се размотаваше краи диджеиската си система, ала някои свиреше джаз на пианото. Клеъри видя Алек, погълнат от разговор с баща си, а после тълпата се раздели и тя зърна цял куп познати лица — Мая и Ейлийн си бъбреха, а Изабел стоеше до Саймън, който имаше неловък вид…

Саймън.

Клеъри се закова на място. Сърцето и прескочи един удар, после още един; беше и студено и горещо едновременно, сякаш всеки миг щеше да припадне. Не можеше да е Саймън; трябва да беше някои друг. Някое друго слабовато момче с непокорна кестенява коса и очила, ала то носеше същата избеляла риза, с която Клеъри го бе видяла тази сутрин, а косата му все още беше прекалено дълга и му влизаше в очите, и и се усмихваше малко несигурно през тълпата, и наистина беше Саймън, беше Саймън, беше Саймън.

Клеъри не помнеше кога се е затичала, но изведнъж усети ръката на Магнус върху рамото си, желязна хватка, която я задържа на място.

— Бъди внимателна. той не си спомня всичко. Можах да му върна само някои спомени, не кои знае колко. Останалото ще трябва да почака, но, Клеъри… помни, че той не си спомня. Не очаквай всичко.

Трябва да беше кимнала, защото той я пусна и ето че тя тичаше с всичка сила през поляната, влетя в шатрата и се хвърли на врата на Саймън толкова устремно, че той се олюля и едва не падна. Той вече не притежава вампирска сила; карай полека, карай полека, шепнеше умът и, ала останалата част от тялото и не искаше да слуша. Беше обвила ръце около него и го прегръщаше, и ридаеше, заровила лице в палтото му.

Даваше си сметка, че Изабел, Джейс и Мая стоят краи тях и че майкаи се приближава забързано. Отдръпна се от Саймън само толкова, колкото да вдигне очи към лицето му. А това несъмнено беше той. Толкова отблизо можеше да види луничките върху лявата му скула, мъничкия белег на устната му, получен в един футболен мач в осми клас.

— Саймън — прошепна Клеъри, а после: — Ти… познаваш ли ме? Знаеш ли коя съм?

Той побутна очилата си нагоре. Ръката му трепереше лекичко.

— Аз… — Саймън се огледа наоколо. — Прилича на семейно събиране, където не познавам почти никого, ала всички ме познават. Малко съм…

— Зашеметен? — попита Клеъри, опитваики се да скрие звънналото дълбоко в гърдите и разочарование, че не я бе разпознал. — Няма нищо, ако не си спомняш за мен. Има време. той сведе поглед към нея. В изражението му имаше несигурност и надежда, и мъничко замаяност, сякаш току-що се беше събудил от сън и не бе съвсем сигурен къде се намира. А след това по лицето му се разля усмивка.