Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри се облегна на едно дърво и притегли Джейс към себе си; той се приведе към нея, сложил длани от двете страни на раменете и и тя се отпусна в клетката на ръцете му. Пръстите й погладиха мекия плат на сакото му.

— Обичам те — каза тя.

Джейс сведе очи към нея.

— Мисля, че разбирам какво имаше предвид Мадам Доротея. Когато ми каза, че ще се влюбя в погрешното момиче.

Клеъри отвори широко очи. Зачуди се дали не беше на път да бъде зарязана. Ако беше така, определено щеше да каже едно-две неща на Джейс за умението му да избира подходящия момент… след като го удавеше в езерото.

Той си пое дълбоко дъх.

— Караш ме да си задавам въпроси за себе си. Възпитаха ме да вярвам, че трябва да бъда съвършен. Съвършен воин, съвършен син. Дори когато отидох да живея при семеиство Лайтууд, мислех, че трябва да бъда съвършен, защото иначе те ще ме отпратят. Не мислех, че любовта носи със себе си и прошка. А после се появи ти и разби на парчета всичко, в което бях вярвал, и аз започнах да виждам всичко по различен начин. Ти притежаваше… толкова много обич и прошка, толкова много вяра. И аз започнах да мисля, че може би съм достоен за тази вяра. Че не е нужно да бъда съвършен; трябваше само да се опитвам и това бе достатъчно. — Клепачите му се снижиха; Клеъри виждаше пулса на слепоочието му, усещаше напрежението у него. — Затова мисля, че си погрешното момиче за онзи Джейс, които бях някога, но не и за този Джейс, които съм сега, този, в когото се превърнах благодарение на теб. И които, между другото, далеч превъзхожда стария Джейс. Направи ме по-добър и дори да ме напуснеш, това ще ми остане. — той замълча. — Не че искам да ме напуснеш — побърза да добави и сведе глава към неината, така че челата им се докоснаха. — Кажи нещо, Клеъри.

Дланите му почиваха върху раменете й, топли до хладната й кожа; усещаше, че е започнал да трепери. Очите му бяха златни дори в синкавия полумрак. Клеъри си спомни, че някога те и се бяха стрували сурови и дистанцирани, дори плашещи, преди да осъзнае, че онова, което вижда, е просто броня, грижливо поддържана в продължение на седемнайсет години. Седемнайсет години, в които той бе защитавал сърцето си.

— Трепериш — каза тя, а в гласа й имаше учудване.

— Ти ме караш да треперя. — Дъхът му опари бузата и; дланите му се плъзнаха по голите й ръце. — Всеки път… всеки път…

— Искаш ли да ти кажа един скучен научен факт? — прошепна тя. — Обзалагам се, че не си го научил в час по нефилимска история.

— Ако се опитваш да смениш темата, за да не говоря за чувствата си, определено не го правиш по наи-деликатния начин. — Джейс докосна лицето и. — Знам, че държа речи. Няма нищо. Не е нужно и ти да правиш същото в отговор. Просто ми кажи, че ме обичаш.

— Не се опитвам да сменя темата. — Клеъри вдигна ръка и размърда пръсти. — В човешкото тяло има сто милиарда клетки. И всяка една от клетките в моето тяло те обича. Клетките ни умират и се раждат нови, и новите ми клетки те обичат повече от старите, и затова с всеки ден те обичам повече от предишния. Това е научен факт. А когато умра и изгорят тялото ми, и аз се превърна в прах, които ще стане част от въздуха и земята, и дърветата, и звездите, всеки, които вдъхне този въздух или зърне цветята, поникнали от земята, или пък вдигне очи към звездите, ще си спомни за теб и ще те обича, защото любовта ми към теб е толкова силна. — Тя се усмихна. — Е, как ти се стори тази реч?

Джейс просто я гледаше, останал без думи за първи път в живота си. Преди да успее да отговори, Клеъри се повдигна на пръсти и го целуна… целомъдрено докосване на устни до устни в началото, ала то бързо се задълбочи и много скоро устните му разтвориха неините, езикът му се плъзна в устата и и тя усети вкуса му — сладостта на Джейс, примесена с тръпката на шампанско. Ръцете му трескаво галеха гърба и, проследяваха издатинките на гръбнака и, копринените презрамки на роклята и, голите и лопатки, притискаики я към него. Клеъри пъхна ръце под сакото му, чудеики се дали все пак не трябваше да отидат в къщата, въпреки че беше пълна с вампири…

— Интересно — каза някой развеселено и Клеъри бързо се отдръпна от Джейс.

Между две дървета стоеше Магнус, високата му фигура — обляна в лунна светлина; този път се беше въздържал от каквато и да било ексцентричност в облеклото и носеше съвършено ушит черен костюм, които приличаше на мастилено петно на фона на притъмняващото небе.

— Интересно ? — повтори Джейс. — Магнус, какво правиш тук?