Касандра Клеър - Град на небесен огън

Изабел отметна тъмната си коса. На шията и нещо проблясваше. Червен рубин. Саймън почувства същия прилив на енергия, по-силен от предишния път, сякаш тялото му копнееше за нещо, което умът му не можеше да си спомни.

— Фашистко? — повтори момичето.

— Да — отвърна Магнус. — Клеъри се роди специална. На Саймън то му беше натрапено. той се приспособи. Защото светът не се дели на специални и обикновени. Всеки има потенциал да бъде изключителен. Докато притежаваш душа и свободна воля, можеш да бъдеш всичко, да направиш всичко, да избереш всичко. Саймън би трябвало да може да избира.

Саймън преглътна с пресъхнало гърло.

— Извинявай, но за какво говориш?

Магнус потупа с пръсти книгата в ръката си.

— Търсех начин да развалим магията, да те избавим от проклятието, което тегне върху теб — обясни той и Саймън едва не възрази, че върху него не тежи никакво проклятие, но си замълча. — Онова, което те накара да забравиш. А после получих просветление. Трябваше да го видя по-рано, но те винаги са били толкова стриктни по отношение на извисяванията. Толкова взискателни. И тогава Алек го спомена — те отчаяно се нуждаят от нови ловци на сенки. Понесоха такива загуби в

Тъмната воина, че ще бъде лесно. Толкова много хора ще гарантират за теб. Можеш да бъдеш ловец на сенки, Саймън. Като Изабел. С тази книга аз мога да помогна малко. Не мога да оправя всичко изцяло, нито да те превърна в това, което беше преди, но мога да те подготвя да бъдеш извисен, а когато станеш ловец на сенки, той няма да може и с пръст да те докосне. Ще имаш на своя страна закрилата на Клеива, а правилата относно това, да не ти казваме за света на сенките, е, те ще отпаднат.

Саймън погледна към Изабел. Беше малко като да погледнеш право в слънцето, но начинът, по които тя го съзерцаваше, го правеше по-лесно. Гледаше го така, сякаш й беше липсвал, макар Саймън да знаеше, че е невъзможно.

— Наистина ли съществува магия? — попита той. — Вампири и върколаци, и вълшебници…

— Магьосници — поправи го Магнус.

— И всичко това съществува?

— Да, то съществува — отвърна Изабел. Гласът и бе приятен, мъничко дрезгав и… познат. Изведнъж Саймън си спомни ухание на слънце и цветя и леко бакърен вкус в устата си. Видя пустинни пеизажи, ширнали се под демонско небе, и град с кули, които проблясваха, сякаш бяха направени от лед и стъкло. — Не е като в приказка, Саймън. Да бъдеш ловец на сенки, означава да бъдеш воин. Опасно е, но ако е правилното призвание за теб, е невероятно. Аз не бих искала да правя нищо друго.

— Ти решаваш, Саймън Люис — каза Магнус. — Остани в сегашното си съществуване, отиди в колеж, изучаваи музика, ожени си. Изживеи живота си. Или пък… можеш да водиш несигурен живот, пълен със сенки и опасности. Можеш да познаеш радостта от това, да четеш разкази за невероятни неща или пък би могъл сам да бъдеш част от тях. — той се приведе към него, така че Саймън видя искриците в очите му и изведнъж осъзна защо му се бяха сторили странни. Бяха златно-зелени и имаха котешки зеници. Изобщо не бяха човешки очи. — Изборът е твой.

Клеъри просто не можеше да повярва колко ги биваше върколаците в аранжирането на цветя. Старата глутница на Люк, оглавявана сега от Мая, беше предложила да се погрижи за украсата на земите около фермата, където щеше да се състой тържеството, както и на стария хамбар, където щеше да се проведе церемонията. Вълците бяха преобразили цялото място. Клеъри помнеше как си бе играла със Саймън в старата, скърцаща под краката им плевня, с напукана белеща се боя и неравни дъски на пода. Сега всичко беше хубаво рендосано и лакирано и помещението грееше с мекото сияние на старо дърво. Някои беше проявил и чувство за хумор — носещите греди бяха украсени с венци от диви лупини.

В големи дървени вази бяха красиво подредени папури, жълт енчец и лилии. Букетът на Клеъри също беше от диви цветя, макар да беше малко поувехнал, след като тя го беше стискала в продължение на часове. Цялата церемония се бе сляла в неясно петно: обети, цветя, свещи, щастливото лице на майкаи, греиналите очи на Люк. В краина сметка Джослин се бе отказала от пищна сватбена рокля и бе предпочела простичка бяла рокличка; косата си бе вдигнала на нехаен кок, придържан от цветен молив. Люк, които беше много красив в гълъбовосивия си костюм, очевидно нямаше нищо против.

Сега гостите се разхождаха напред-назад. Неколцина върколаци сръчно прибираха редиците столове и нареждаха подаръците върху една дълга маса. Този на Клеъри — портрет на майкаи и Люк, нарисуван от нея — висеше на стената. Рисуването му и бе доставило огромно удоволствие; прекрасно бе отново да държи четка и бои… да рисува, за да създаде не руни, а нещо красиво, което един ден щеше да достави удоволствие някому. Джослин тъкмо прегръщаше Мая, която изглеждаше развеселена от неиния ентусиазъм. Бат бъбреше с Люк, които изглеждаше приятно замаян. Клеъри им се усмихна и излезе на пътечката пред хамбара. Изкачила се високо в небето, луната огряваше езерото в края на имението и обливаше цялата ферма в меко сияние. По всички дървета бяха окачени фенери, които се полюшваха на слабия ветрец. Около пътеките бяха поръсени ситни блещукащи кристалчета — един от приносите на Магнус, ала къде ли беше самият той? Клеъри не го беше зърнала сред гостите по време на церемонията, макар да бе видяла почти всички останали: Мая и Бат, Изабел в сребристата си рокля и Алек, изключително тържествен в тъмния си костюм, както и Джейс, които бунтарски бе захвърлил вратовръзката си, вероятно — в някои храст. Дори Робърт и Мерис бяха тук, подобаващо любезни; Клеъри нямаше представа какво става с връзката им и не искаше да пита, когото и да било.