Касандра Клеър - Град на небесен огън

Възрастна дама с пудел и изискана шапчица се разхождаше по обляната в слънце улица. Пуделът се насочи към дървото, на което се бяха облегнали Изабел и Магнус; жената спря, като си подсвиркваше. Изабел, Клеъри и Магнус бяха напълно невидими за нея.

Магнус впери свиреп поглед в пудела, които изскимтя и отстъпи назад, като почти повлече стопанката си по улицата. Магнус се загледа след тях.

— Руните за невидимост си имат своите недостатъци — отбеляза той.

Усмивка подръпна устните на Изабел, но изчезна почти моментално. Гласът и,когато проговори, беше натежал от потискани чувства.

— Ето го.

Клеъри рязко вдигна глава. Входната врата на училището се бе отворила отново, за да пропусне три момчета, които сега стояха на предните стъпала. Разпозна ги дори от другата страна на улицата. Кърк, Ерик и Саймън. Кърк и Ерик изобщо не се бяха променили, помисли си Клеъри, усещаики парването на руната за виждане надалече, докато погледът й се плъзна покрай тях и тя се взря в Саймън, попивайки и най-малката подробност.Беше го видяла за последен път през декември, блед, мръсен и окървавен в демонското царство. Сега, когато вече не бе застинал във времето, той се променяше. Косата му беше по-дълга — падаше над челото му и върху тила му. Бузите му имаха цвят. Стоеше с един крак върху наи-долното стъпало, тялото му — слабо и ъгловато както винаги, може би съвсем мъничко понапълняло. Носеше избеляла синя риза, която имаше от години. Побутна нагоре очилата си с квадратни рамки, жестикулираики оживено с другата си ръка, в която държеше навити на руло листове.Без да откъсва очи от него, Клеъри извади стилито от джоба си и нарисува върху ръката си знак, които да обезсили руните и за невидимост. Чу как Магнус измърмори, че трябвало да внимава повече. Ако някои гледаше към тях, щеше да я види как изведнъж се появява от нищото между дърветата. Ала никои като че ли не ги гледаше и Клеъри прибра стилито обратно в джоба си. Ръката й трепереше.

— Успех — каза Изабел, без дори да я попита какво ще прави.

Клеъри предположи, че то бе очевидно. Все така облегната на дървото, Изи изглеждаше нервна и напрегната, гърбът и беше изпънат като струна. Магнус, които си играеше с пръстена със син топаз на лявата си ръка, смигна на Клеъри, докато тя слизаше от бордюра.Изабел никога не би се осмелила да говори със Саймън, помисли си Клеъри, докато прекосяваше улицата. Никога не би рискувала да види празния му поглед, липсата на каквото и да било разпознаване. Не би могла да понесе доказателството, че е била забравена. Клеъри се зачуди дали тя не беше мазохистка, задето сама си го причиняваше. Кърк си беше тръгнал, но Ерик я видя преди Саймън; Клеъри се напрегна за миг, ала бе очевидно, че и неговите спомени бяха изтрити. той я погледна объркано, но одобрително, като очевидно се чудеше дали идва към него. Тя поклати глава и посочи с брадичка Саймън; Ерик повдигна вежди, потупа Саймън по рамото с едно безмълвно "до после, мой човек" и се изнесе.

Саймън се обърна към Клеъри и тя изпита чувството, че някои забива юмрук в корема и. Върху устните му имаше усмивка; кичур кестенява коса падна пред лицето му и той го отметна със свободната си ръка.

— Здрасти — каза Клеъри и спря пред него. — Здравей, Саймън.

Объркване засенчи тъмнокафявите му очи, докато се взираше в нея.

— Аз… Познаваме ли се?

Клеъри преглътна горчилката, надигнала се изведнъж в гърлото й.

— Някога бяхме приятели — отвърна тя и добави: — Беше много отдавна. В детската градина.

Саймън повдигна подозрително вежди.

— Трябва да съм бил страшно очарователен, когато съм бил на шест години, щом все още не си ме забравила.

— Не съм те забравила — каза Клеъри. — Помня и майкати, Илеин, и сестра ти, Ребека. Тя ни даваше да си играем с неините "Гладни хипопотами"*, но ти изяде всички топчета.

* Настолни игра с топчета. — Бел. прев.

Саймън беше пребледнял мъничко под лекия си тен.

— Откъде… това наистина се случи, но аз бях сам. — В гласа му сега се долавяше нещо повече от объркване.

— Не, не беше. — Клеъри прикова очи в неговите, мъчеики се да го накара да си спомни, да си спомни нещо. — Казвам ти, с теб бяхме приятели.

— Аз просто… предполагам, че… не си спомням — бавно каза той, ала в бездруго тъмните му очи имаше сенки, още по-голяма тъмнина, която накара Клеъри да се зачуди.

— майками се омъжва — каза тя. — Тази вечер. Всъщност именно натам съм тръгнала.

Саймън разтърка слепоочие със свободната си ръка.