Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ало? — Беше гласът на Саймън и Клеъри едва не изпусна слушалката. Сърцето и биеше до пръсване. Представяше си го така толкова ясно — слаб, с кестенява коса, облегнат на масичката в тясното преддверие зад входната врата на семейство Люис.

— Саймън — каза тя. — Саймън, аз съм. Клеъри.

Последва мълчание, а когато най-сетне проговори, той звучеше объркан.

— Аз… Познаваме ли се?

Всяка дума бе като пирон, който някой забиваше в кожата й.

— Заедно сме в час по англииски — отвърна Клеъри, което донякъде беше вярно — бяха заедно в повечето часове, докато тя все още посещаваше мунданската гимназия. — Господин Прайс.

— А, да. — Саймън не звучеше недружелюбно; весело, макар и объркано. — Наистина съжалявам. Страшно забравям лица и имена. Какво има? Мама каза, че ставало дума за домашно, но не мисля, че днес имаме домашно.

— Може ли да те попитам нещо? — рече Клеъри.

— За "Повест за два града“? — Саймън звучеше развеселено. — Виж, още не съм я прочел. Предпочитам по-съвременни неща. "По пътя", "Спасителят в ръжта"… нали се сещаш, тиинеиджърско бунтарство. — Флиртуваше мъничко, помисли си Клеъри. Сигурно бе решил, че му е позвънила еи така от нищото, защото си го харесва. Някакво момиче от училище, чието име дори не знаеше.

— Кои е наи-добрият ти приятел? — попита тя. — Наи-добрият ти приятел в целия свят?

Той помълча за миг, а после се разсмя.

— Трябваше да предположа, че става дума за Ерик. Знаеш ли, ако искаше телефонния му номер, можеше просто да го попиташ…

Клеъри затвори телефона и се взря в него така, сякаш бе отровна змия. Даваше си сметка, че Джия говори, че я пита дали е добре, какво се бе случило, ала не и отговори, просто стисна зъби, твърдо решена да не се разплаче пред консула.

— И не мислиш, че е възможно да се е преструвал? — попита Изабел сега. — Да се е преструвал, че не те познава, защото може да е опасно?

Клеъри се поколеба. Гласът на Саймън беше толкова безгрижен, толкова банален, така напълно обикновен. Никой не би могъл да се преструва толкова добре.

— Напълно съм сигурна — заяви тя. — Саймън ни е забравил. Напълно.

Изабел се извърна от прозореца и Клеъри съвсем ясно видя сълзите в очите й.

— Искам да ти кажа нещо — рече тя. — И не искам да ме мразиш.

— Не бих могла да те мразя — увери я Клеъри. — Невъзможно е.

— Като че ли е дори по-лошо — каза Изабел. — По-лошо, отколкото ако беше мъртъв. Ако беше мъртъв, можех да скърбя за него, а сега не знам какво да мисля… той е в безопасност, жив, би трябвало да съм щастлива. Вече не е вампир, а той мразеше да е вампир. Би трябвало да съм щастлива. Но не съм. Каза ми, че ме обича. Каза ми, че ме обича, Клеъри, а сега дори не знае коя съм. Ако застана пред него, няма да разпознае лицето ми. Сякаш никога не съм имала значение. Сякаш нищо от това не е имало значение, нито се е случило. И той никога не ме е обичал. — Изабел изтри сърдито лицето си. — Ненавиждам го! — избухна тя изведнъж. — Ненавиждам това чувство, сякаш нещо затиска гърдите ми.

— Чувството, че някой ти липсва?

— Да. Никога не съм предполагала, че бих могла да изпитвам нещо подобно заради някакво момче.

— Не някакво момче — каза Клеъри. — Саймън. И той те обичаше. И то имаше значение. той може и да е забравил, ала ти не си. Аз не съм. Онзи Саймън, които живее в Бруклин сега, е Саймън отпреди шест месеца. И това не е нещо ужасно. той беше прекрасен. Но се промени, когато ти се запозна с него. Стана по-силен, позна болка. Беше различен. И именно този Саймън се влюби в теб, а ти — в него, и затова ти скърбиш, защото него го няма. Ала би могла да го запазиш жив, поне мъничко, като не го забравяш. И двете бихме могли.

Изабел издаде задавен звук.

— Толкова мразя да губя хора — каза тя и в гласа и имаше ожесточена нотка — отчаянието на някой, който е изгубил твърде много твърде рано. — Мразя го.

Клеъри протегна ръка и улови тази на Изи — тънката и дясна ръка, онази, върху чиито кокалчета беше нарисувана руната с окото.

— Знам — отвърна Клеъри. — Но не забравяи и хората, които си спечелила. Аз спечелих теб и съм благодарна за това. — Тя стисна ръката на Изи в своята. За миг нямаше отговор, а после пръстите на Изабел стиснаха нейните и двете дълго седяха на перваза, мълчаливи, сплели ръце в разстоянието, което ги делеше.Мая седеше на дивана в апартамента… нейния апартамент. Като лидер на глутницата тя получаваше неголяма заплата и бе решила да използва парите за наем — да запази мястото, което някога принадлежеше на Джордан и Саймън, да не допусне вещите им да бъдат изхвърлени на улицата от някои сърдит хазаин. Рано или късно, щеше да ги прегледа, да прибере каквото можеше, да пресее спомените. Да пропъди призраците. Днес обаче и стигаше просто да си седи и да съзерцава съдържанието на малкото пакетче, което бе пристигнало за нея от Идрис. Джия Пенхалоу не и бе благодарила за полученото предупреждение, макар да я бе приветствала като новия постоянен лидер на нюйоркската глутница с хладен, дистанциран тон. Ала в писмото, което и бе изпратила сега, почиваше бронзов печат — печатът на оглавяващия Претор Лупус, същият, с които родът Скот бе подпечатвал писмата си. Бяха го извадили от развалините на Лонг Аилънд. Към него имаше бележка, само две думи, написани с прилежния почерк на Джия.