Касандра Клеър - Град на небесен огън

Алек свали тетрадката. На първата страница беше написано посвещение: Скъпи Алек…

Съвсем ясно виждаше пътя пред себе си. Можеше да върне тетрадката на Магнус и да си тръгне; да намери някои друг, някои ловец на сенки, когото да обикне, с когото да бъде, с когото да сподели близостта на предсказуеми дни и нощи, ежедневната поезия на един обикновен живот.

Или пък можеше да пристъпи в нищото и да избере Магнус, с неговата далеч по-странна поезия, неговата брилянтност и гнева му, сръдните и радостите му, необикновените умения на магията му и също така спиращата дъха магия на необикновения начин, по който обичаше.

Сякаш изобщо имаше какво да избира. Алек си пое дълбоко дъх и скочи.

— Окей — каза той.

Магнус се обърна към него в мрака, тялото му — сякаш изтъкано от едва сдържана енергия, остри скули и грейнали очи.

— Наистина ли?

— Наистина.

Алек протегна ръка и преплете пръсти с тези на Магнус. В гърдите му, където съвсем доскоро всичко тънеше в мрак, сега лумна светлина. Магнус улови брадичката му в дългите си пръсти и го целуна, докосването му — съвсем леко до кожата на Алек. Беше бавна и нежна целувка, в която се съдържаше обещание за още по-късно, когато вече нямаше да се намират на покрива, където можеха да бъдат видени от всеки минувач.

— Значи съм първият ти ловец на сенки, а? — подхвърли Алек, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

— Ти си първият ми в толкова много неща, Александър Лайтууд — каза Магнус.

Слънцето вече залязваше, когато Джейс остави Клеъри пред къщата на Аматис, целуна я и се отправи покраи канала към дома на инквизитора. Клеъри го погледа как се отдалечава, преди да се обърне към къщата с въздишка; радваше се, че на другия ден си тръгват. Имаше неща в Идрис, които обичаше. Аликанте си оставаше наи-прекрасният град, които бе виждала: над покривите на къщите виждаше как демонските кули пръскат искри под лъчите на залеза. Омекотени от сенките, очертанията на редиците къщи, които се издигаха покраи канала, приличаха на кадифени силуети. Ала да живее в къщата на Аматис бе мъчително болезнено сега, когато знаеше извън всякакво съмнение, че тя никога няма да се завърне.

В къщата бе топло, приглушена светлина огряваше Люк, които седеше на дивана с книга в ръка. Джослин спеше до него, свита на кълбо и завита с одеяло. Люк се усмихна на Клеъри, когато тя прекрачи прага, и посочи към кухнята с причудлив жест, който Клеъри си преведе като знак, че там има храна, ако е гладна. Тя кимна и изкачи стълбището на пръсти, внимаваики да не събуди майкаси. Влезе в стаята си, като си свали палтото още докато прекрачваше прага. Отне и миг, докато осъзнае, че вътре има някой.

В стаята беше студено — прозорецът беше полуотворен и през него нахлуваше мразовит въздух. На перваза, обута с високи ботуши, закопчани над дънките, и разпусната коса, която се развяваше леко на вятъра, седеше Изабел. Когато Клеъри прекрачи прага, тя погледна към нея и й се усмихна напрегнато. Клеъри отиде до прозореца и приседна до Изи. Макар и тесничко, мястото все пак беше достатъчно и за двете; връхчетата на обувките и опираха в крака на Изи. Клеъри обхвана коленете си с ръце и зачака.

— Извинявай — каза Изабел най сетне. — Сигурно трябваше да вляза през входната врата, но не исках да се срещам с родителите ти.

— Всичко наред ли беше на заседанието? — попита Клеъри. — Да не се е случило…

Изабел се изсмя кратко.

— Феите приеха условията на Клейва.

— Е, това е добре, нали?

— Може би. Магнус като че ли не смята така. — Изабел изпусна дъха си. — Просто… Отвсякъде стърчаха гадни остри ръбове. Изобщо не приличаше на победа. Освен това изпращат Хелън Блекторн на остров Врангел, за да "изучава магическите бариери". А всъщност, ако щеш, вярваи, искат да се отърват от нея, защото във вените й има елфическа кръв.

— Това е ужасно! Ами Ейлийн?

— Еилиин ще отиде с нея. Казала е на Алек. Някакъв чичо идвал да поеме грижата за децата Блекторн и за момичето… онова, което харесва теб и Джейс.

— Казва се Ема. — Клеъри побутна крака на Изабел с върха на обувката си. — Би могла да се постараеш да го запомниш. Тя ни помогна.

— Е, в момента ми е малко трудно да изпитвам благодарност. — Изабел прокара ръце по обутите си в дънки крака и си пое дълбоко дъх. — Знам, че нещата не можеха да се развият по друг начин. Опитвам се да си представя такъв, но не мога да измисля нищо. Трябваше да намерим Себастиан и трябваше да си тръгнем от Едом — в противен случаи всички щяхме да умрем, така или иначе. Ала Саймън толкова ми липсва. Липсва ми през цялото време и доидох тук, защото ти си единствената, на която той липсва колкото и на мен.