Касандра Клеър - Град на небесен огън

— За първи път те чувам да го наричаш свои баща и да звучиш по този начин — каза Клеъри. — Обикновено използваш тази дума единствено за Валънтайн.

Чу как той въздъхна, а после ръката му покри неината, която все още почиваше върху гърдите му. Пръстите му бяха хладни, дълги и тънки, така познати, че би ги различила и в тъмното.

— Някой ден може да живеем тук — каза той. — Заедно.

Клеъри се усмихна; знаеше, че Джейс не може да я види, но то беше по-силно от нея.

— Мислиш си, че можеш да ме спечелиш с богаташко имение, а? Да не избързваме, Джейс. Джейс Херондейл — добави тя и обви ръце около него в студа.

Алек седеше на покрива, провесил крака през ръба. Предполагаше, че ако някои от родителите му се прибере и вдигне очи, щеше да го види и да му се развика, ала се съмняваше, че които и да е от тях ще си доиде скоро. След заседанието ги бяха извикали в кабинета на консула и вероятно все още бяха там. Новото споразумение с феите щеше да бъде дооформено през идната седмица, през която те щяха да останат в Идрис, докато останалите от семеиството щяха да се върнат в Ню Иорк и да посрещнат новата година без тях. Строго погледнато, през тази седмица Алек щеше да ръководи Института и той с изненада установи, че го очаква с нетърпение.

Задълженията бяха прекрасен начин да отвлечеш мислите си от други неща. Неща като това, как изглеждаше Джослин, когато синът и умря, или пък начина, по които Клеъри бе потиснала риданията си, свита на пода, когато се върнаха от Едом без Саймън. Лицето на Магнус, потъмняло от отчаяние, когато бе изрекъл името на баща си.

Загубата бе неразделна част от живота на нефилимите, нещо, което винаги очакваш, ала тази мисъл изобщо не промени чувството, което Алек изпита, виждаики изражението на Хелън в Залата на Съвета, когато я обрекоха на заточение на остров Врангел.

— Нищо не можеше да сториш. Не се самонаказваи — разнесе се познат глас зад него и Алек стисна очи, опитвайки се да успокои дишането си, преди да отговори.

— Как се качи тук? — попита той.

Разнесе се шумолене на дрехи и Магнус се настани до него на ръба на покрива. Алек му хвърли бърз поглед. Откакто се върнаха от Едом, беше виждал Магнус само два пъти, и то за кратко. Първия път, когато Мълчаливите братя ги освободиха от карантина, а след това днес, в Залата на Съвета. И в двата случая не бяха имали възможност да разговарят. Алек го погледна с копнеж, които (и сам се досещаше) бе очевиден. Лицето на Магнус си бе възвърнало обичаиния здрав цвят; от изтощения вид, които имаше в Едом, не бе останала и следа. Синините му бяха заздравели почти напълно, а очите му отново бяха ясни, проблясващи под притъмняващото небе.

Алек си спомни как го беше взел в обятията си, когато го откри прикован към пода в демонското царство, и се зачуди защо тези неща неизменно бяха много по-лесни, когато си мислиш, че си на път да умреш.

— Трябваше да кажа нещо — отвърна той. — Гласувах против това, да бъде отпратена.

— Знам. Ти и още десетина други. Превъзходството на гласовете "за" беше огромно. — Магнус поклати глава. — Когато са наплашени, хората си го изкарват на всеки, които им се струва различен. Все същият порочен кръг, които съм виждал хиляди пъти.

— Чувствам се толкова безполезен.

— Ти си всичко друго, но не и безполезен. — Магнус отметна глава назад, зареял поглед в небето, по което една по една започваха да се появяват звезди. — Ти ми спаси живота.

— В Едом? — попита Алек. — Е, помогнах, но в деиствителност… ти бе този, който го направи.

— Не само в Едом — отвърна Магнус. — Аз бях… аз съм на четиристотин години, Александър. С течение на времето, колкото повече остаряват, магьосниците закостеняват. Престават да чувстват. Да ги е грижа, да се вълнуват, да се изненадват. Винаги съм си казвал, че това няма да се случи с мен. Че ще се опитам да бъда като Питър Пан, да не порасна, да запазя способността да се удивявам на нещата около себе си. Че винаги ще се влюбвам, ще се изненадвам, няма да затворя сърцето си, готов и да бъда нараняван, и да бъда щастлив. Ала въпреки това през последните дваисетина години усещах как то започва да се прокрадва в мен. Преди теб дълги години нямаше друг. Никои, когото да обичам. Никои, които да ме изненадва и да спира дъха ми. Преди ти да се появиш на онова парти, бях започнал да мисля, че никога вече няма да усетя нищо толкова силно.

Алек усети, че дъхът му секва, и сведе поглед към ръцете си.

— Какво се опитваш да кажеш? — Гласът му беше несигурен. — Че искаш отново да се съберем?