Касандра Клеър - Град на небесен огън

Яздеха, без да бързат, възседнали Друмник, които се носеше с лека стъпка по пътеката. Обвила здраво ръце около кръста му, Клеъри седеше зад Джейс, които от време на време караше коня да позабави ход, за да и покаже именията на по-заможните нефилимски родове, покраи които минаваха и които, обикновено скрити от погледа, се виждаха съвсем ясно от пътя сега, когато листата на дърветата бяха опадали. Докато минаваха покраи едно от тях, чиито обрасли с бръшлян камъни почти се сливаха с гората наоколо, Клеъри усети как раменете му се напрегнаха. Очевидно бе, че е било опожарено до основи и съградено наново.

— Имението Блекторн — каза той. — Което означава, че зад следващия завои е…

Джейс поспря, докато Друмник изкачи едно неголямо възвишение. Когато стигнаха до върха, той дръпна юздите и двамата с Клеъри отправиха поглед натам, където пътят се разделяше надве. Единият поемаше към Аликанте (Клеъри виждаше демонските кули в далечината), а другият завиваше към масивна сграда от камък с мек златист цвят, около която се издигаше нисък зид.

— Имението Херондейл — довърши Джейс.

Вятърът се усили; леденостуден, той рошеше косата на Джейс. Клеъри бе вдигнала качулката си, ала неговата глава бе непокрита, ръцете му — голи, защото не обичал да носи ръкавици, докато язди. Харесвало му да усеща юздите в ръцете си.

— Искаш ли да отидеш и да поразгледаш? — попита тя.

Дъхът му, когато отговори, образува бяло облаче.

— Не съм сигурен.

Клеъри се притисна по-плътно в него, зъзнейки.

— Тревожиш ли се, че пропуснахме заседанието на Съвета?

Самата тя определено се тревожеше, но на следващия ден се прибираха в Ню Иорк и нямаше да има друга възможност да погребе таино праха на брат си; именно Джейс беше предложил да вземат коня от конюшнята и да отидат до езерото Лин, когато почти всички в Аликанте щяха да са събрани в Залата на съглашението. Джейс разбираше какво означава за нея да погребе идеята за брат си, макар че на почти всеки друг би й било трудно да обясни.

Той поклати глава.

— Твърде сме малки, за да гласуваме. Освен това все ще се справят и без нас. — той се смръщи. — Ще трябва да проникнем с взлом. Консулът ми каза, че докато държа да се наричам Джейс Лайтууд, нямам никакви законни права над имуществото на Херондеил. Нямам дори пръстен на Херондеил. Такъв изобщо не съществува. Железните сестри биха се видели принудени да изковат нов. Всъщност, когато навърша осемнайсет години, напълно ще изгубя правата си върху името.

Клеъри не помръдваше, прегърнала го леко през кръста. Имаше моменти, в които Джейс искаше да го подтикнат да говори, да му задават въпроси; имаше и такива, когато не го искаше. Този беше от вторите. Сам щеше да стигне там, накъдето бе тръгнал. Клеъри просто го прегръщаше и дишаше тихичко, докато изведнъж той се напрегна под допира й и смушка Друмник в хълбоците.

Конят пое в тръс по пътеката, отвеждаща в имението. Ниската порта, украсена с железен мотив, изобразяващ птици в полет, беше отворена и пътеката извеждаше на кръгла чакълена алея, насред която се издигаше пресъхнал каменен водоскок. Джейс спря коня пред широките стъпала, изкачващи се до входната врата, и се взря в празните прозорци.

— Ето къде съм се родил — каза той. — Тук е умряла майка ми, а Валънтайн ме е изрязал от тялото и. А Ходж ме взел и ме скрил, та никои да не узнае. Тогава също е било зима.

— Джейс… — Клеъри сложи длан върху гърдите му; усещаше пулса му под разперените си пръсти.

— Мисля, че искам да бъда Херондейл — заяви той изведнъж.

— Тогава бъди Херондейл.

— Не искам да изменя на семеиство Лайтууд. Те са моето семеиство. Но осъзнах, че ако не взема името Херондейл, то ще умре с мен.

— Отговорността не е твоя…

— Знам — увери я той. — В кутията, онази, която Аматис ми даде, имаше писмо от баща ми до мен. Написал го е, преди да се родя. Много пъти го четох. В началото просто го мразех, макар той да казваше, че ме обича. Ала имаше няколко изречения, които не можех да пропъдя от ума си. Искам да станеш по-добър човек, отколкото бях аз. Не позволявай на никого да ти казва кой си и кой трябва да бъдеш. — той отметна глава назад, сякаш можеше да прочете бъдещето си в извивката на стрехите. — Смяната на името не променя природата на човека. Погледни Себастиан… Джонатан. В краина сметка това, че се нарече Себастиан, не промени нищо. Исках да отхвърля името Херондеил, защото мислех, че ненавиждам баща си, но не е така. Може и да е бил слаб и да е взел погрешни решения, но го е осъзнал. Няма причина да го мразя. А и преди него е имало поколения Херондеиловци — това е род, сторил много добро, и да го оставя да загине само, за да си върна на баща ми, би било истинска загуба.