Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри си пое дълбоко дъх и с всичка сила хвърли кутията към езерото. Тя политна надалече, високо над обагрената от дъга вода, а черният прах се изви зад нея като опашката след реактивен самолет; пръстенът също полетя, преобръщаики се във въздуха, отново и отново, разпръсваики сребърни искри, докато падаше към водата, която го погълна завинаги.

— Ave atque vale — каза тя, произнасяики думите на древното стихотворение. — Ave atque vale aeternum fratrem - Здравей и сбогом навеки, братко мой.

Вятърът, които идваше откъм езерото, беше студен; Клеъри усети ледения му допир върху бузите си и едва тогава осъзна, че плаче и че лицето и е студено, защото е мокро от сълзи. Откакто бе открила, че Джонатан е жив, неведнъж се бе чудила защо всяка година майкаи плаче в деня на раждането му. Защо плачеше, след като го бе мразила? Ала в този миг Клеъри разбра. майкаи бе плакала за детето, което никога нямаше да има, за всичките мечти да има син и какъв би бил той, скътани във въображението и. Плачеше и за горчивата съдба, унищожила това дете още преди то да се роди. И също както Джослин бе правила години наред, сега Клеъри стоеше на брега на Огледалото на смъртните и ридаеше за брата, които никога нямаше да има, за момчето, което никога не бе получило шанс да живее. Ридаеше и за всички други, изгубени в Тъмната воина; ридаеше за майкаси и за неината загуба; ридаеше за Ема и за децата Блекторн, спомняики си как се мъчат да преглътнат сълзите си, когато им разказа, че бе видяла Марк в елфическите тунели и как сега мястото му беше с

Дивия лов; ридаеше и за Саймън и празнотата в сърцето и, останала на мястото, което някога заемаше той, и как щеше да и липсва до последния и ден; ридаеше и за себе си, и за всичко, което се бе променило у нея, защото понякога дори една промяна към добро може да прилича на малка смърт. А през цялото време Джейс стоеше до нея и държеше безмълвно ръката и, докато прахът на Джонатан не потъна навеки във водите на езерото.

— Не подслушвай — каза Джулиън.

Ема го изгледа свирепо. Е, добре, тя деиствително можеше да чуе повишените гласове, които проникваха през дебелата дървена врата на консула, която бе съвсем леко открехната. И може би наистина се беше привела към вратата, притегляна от това, че чува гласовете, че почти може да различи какво казват. И какво от това? Нима не беше по-добре да знаеш нещо, отколкото да не го знаеш?

— Е, и? — оформиха безмълвно устните й и веждите на Джулиън подскочиха.

Не можеше да се каже, че той обича правилата, но им се подчиняваше. Ема смяташе, че правилата съществуват, за да бъдат нарушавани, или наи-малкото — заобикаляни.Освен това и беше скучно. Един от членовете на Съвета ги бе довел тук и ги бе оставил пред вратата в края на дългия коридор, които се простираше по протежение на почти целия Гард. Около вратите на всички кабинети висяха гоблени, овехтели от времето. Повечето от тях изобразяваха откъси от нефилимската история: Ангела, въздигащ се от езерото с Реликвите на смъртните; Ангела, даващ Сивата книга на Джонатан Ловеца на сенки; първото Съглашение; битката в Шанхаи; Съвета на Буенос Аирес. Имаше и друг гоблен, които изглеждаше нов и окачен съвсем наскоро. На него Ангелът отново се въздигаше от езерото, този път без Реликвите на смъртните. На брега стоеше русокос мъж, а до него, почти невидима, беше фигурката на дребничко момиче с червена коса и стили в ръка…

— Един ден и за теб ще направят гоблен — каза Джулс.

Ема го стрелна с поглед.

— Трябва да извършиш нещо велико, за да направят гоблен за теб. Като например да спечелиш война.

— Ти би могла да спечелиш воина — заяви той уверено и Ема усети как нещо се стяга около сърцето й.

Всеки път, когато Джулиън я погледнеше по този начин, сякаш тя бе невероятна и забележителна, болката по родителите и като че ли отслабваше мъничко. В това, някои да го е грижа за теб по този начин, имаше нещо, от което на човек му се струваше, че никога няма да бъде напълно сам. Освен, разбира се, ако не решаха да я отделят от Джулс. Да я преместят в Идрис или в някои от Институтите, където имаше далечни роднини — в Англия, Китаи или Иран. Обзета от внезапна паника, Ема извади стилито и като си нарисува руна за остър слух, долепи ухо до дървената врата, без да обръща внимание на строгия поглед на Джулс. Гласовете начаса станаха съвсем ясни. Първо разпозна този на Джия, а миг по-късно — и този на събеседника й. Консулът разговаряше с Люк Гароуей.

— …Закарая? той вече не е деистващ ловец на сенки — тъкмо казваше Джия. — Тръгна си днес преди заседанието с обяснението, че трябва да довърши някои неща, а след това имал важен ангажимент в началото на януари, които не можел да пропусне.