Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Какъв въпрос? — попита Робърт Лайтууд вбесено. — Момчето е взето от Дивия лов! Ако по някакво чудо успеем да договорим освобождаването му, не трябва ли едва тогава да се тревожим за този проблем?

— Именно за това става въпрос — каза Балог. — Ако изобщо не договорим освобождаването му, проблемът ще се реши от само себе си. На момчето и бездруго сигурно му е по-добре сред собствената му раса.

Кръглото лице на Артър Блекторн пребледня.

— Не — рече той. — Брат ми не би искал това. той би искал момчето да си е у дома, при своето семеиство. — той махна натам, където седяха Ема, Джулс и останалите. — Вече изгубиха толкова много. Как бихме могли да им отнемем още?

— Правим го, за да ги предпазим — сопна се Седжуик. — От един брат и една сестра, които могат единствено да ги предадат, когато, рано или късно, си дадат сметка, че лоялността им е към Дворовете на феите. Всички, които подкрепят предложението окончателно да изоставим издирването на Марк Блекторн, да кажат "да".

Ема протегна ръце, за да задържи Джулиън, които се отпусна безсилно в стола си; мускулите му бяха напрегнати, корави като желязо, сякаш се приготвяше за удар или падане. Хелън се приведе към него, шепнеики нещо; лицето и беше набраздено от сълзи. Еилиин протегна ръка покраи Хелън, за да помилва косата на Джулс, и Ема видя как пръстенът на рода Блекторн проблясва върху пръста и. Докато из стаята в ужасяващ синхрон отекваше гръмък хор от "да", блещукането накара Ема да си помисли за светлината на сигнал за помощ, далеч в морето, където нямаше кои да го види, където никой не го бе грижа.

Ако това беше мир и победа, каза си Ема, може би воината и битките бяха за предпочитане.

Джейс скочи от коня и подаде ръка, за да помогне на Клеъри да слезе след него.

— Ето че пристигнахме — каза той и се обърна към езерото.

Намираха се на неголям каменист бряг в западния краи на езерото Лин. Не беше същият бряг, където Валънтаин беше призовал ангела Разиел, нито пък онзи, където Джейс бе изгубил живота, заедно с кръвта си, а след това си го бе възвърнал, ала Клеъри не бе идвала на езерото оттогава и при вида му все още я побиваха тръпки.Беше прелестно място, в това нямаше никакво съмнение. Езерото се бе ширнало пред тях, отразило цвета на зимното небе, обагрено в сребро и галено от вятъра така, че приличаше на лист желязо, които се сгъваше и разгъваше под тази милувка. Високо в небето плаваха бели облачета, а наоколо се издигаха голи хълмове.

Клеъри се приближи до ръба на водата. Мислеше си, че майка и ще доиде с нея, но в последния момент Джослин бе отказала с думите, че се е сбогувала със сина си много отдавна и че сега е ред на Клеъри да го стори. Клеивът бе изгорил тялото му — по настояване на Клеъри. Изгарянето на тялото бе почит — онези, които загинеха опетнени, ги погребваха на кръстопът, без да бъдат изгорени, както бе станало с маиката на Джейс. Изгарянето на тялото бе повече от услуга, помисли си Клеъри; то бе начин Клеивът да е абсолютно сигурен, че той е мъртъв. И все пак прахът на Джонатан никога нямаше да бъде отнесен в обиталището на Мълчаливите братя. Никога нямаше да стане част от Града на кости; душата му нямаше да бъде сред душите на нефилимите. Нямаше да бъде погребан сред онези, които бяха загинали заради него, и това, смяташе Клеъри, бе справедливо. Помрачените бяха изгорени, а прахът им — погребан на кръстовището краи Брослиндската гора. Там щеше да бъде издигнат паметник, некропол, възпоменаващ онези, които някога бяха ловци на сенки, ала нямаше да има паметник, възпоменаващ Джонатан Моргенстърн, за когото никои не искаше да си спомня. Дори Клеъри си мечтаеше да може да забрави, но нищо не бе толкова лесно.

Прозрачната вода на езерото, обагрена от лека дъга, се плискаше в ботушите на Клеъри, докато тя отваряше сребърната кутия в ръцете си. В нея почиваше прах — фин и сив, примесен с късчета овъглени кости. Сред него лежеше пръстенът на Моргенстърн и блещукаше със сребриста светлина. Окачен на сребърна верижка около шията на Джонатан, той бе с него, когато тялото му беше изгорено, но бе останал недокоснат от пламъците.

— Никога не съм имала брат — каза тя. — Не и наистина.

Почувства как Джейс сложи ръка на раменете й.

— Имаше — отвърна той. — Имаше Саймън. той бе твои брат във всяко наистина важно отношение. Гледаше те как израстваш, защитаваше те, биеше се за теб и заедно с теб, грижеше се за теб през целия ти живот. той беше братът, когото ти си избра. Дори ако сега… го няма, никой и нищо не може да ти отнеме това.