Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Аз съм Кеили Уаитуилоу — каза тя. — Аз ще представлявам на Двора на феите.

— Но не и Двора на тъмните феи? — Химикалката на Джия поспря над един свитък хартия.

Кеили поклати глава, стиснала плътно устни. През стаята премина шепот. При цялата бляскава украса, атмосферата в стаята беше напрегната, а не весела. Местата пред семеиство Блекторн бяха заети от семеиство Лайтууд: Мерис, с изпънат като струна гръб, а до нея Изабел и Алек, които си шушукаха, доближили тъмнокосите си глави. От другата страна на Мерис седеше Джослин Феърчаилд, ала Клеъри Фреи и Джейс Лайтууд не се виждаха никъде.

— Дворът на тъмните феи отказва да изпрати свои представител — обяви Джия и го отбеляза върху свитъка пред себе си. След това погледна Кеили над ръба на очилата си. — Какъв отговор ни носиш от Двора на феите? Приемат ли нашите условия?

Ема чу как Хелън, която, седеше в края на тяхната редица, си пое дълбоко дъх. Преценено бе, че Дру, Тави и близнаците са твърде малки, за да присъстват на заседанието; строго погледнато, не би трябвало да бъде допуснат никои под осемнаисет години, ала бяха направени изключения за онези, като Джулиън и нея самата, които бяха директно засегнати от онова, което нефилимите бяха започнали да наричат Тъмната война. Кеили излезе на пътеката между редиците и тръгна към подиума; Робърт Лайтууд се изправи на крака.

— Трябва да поискаш разрешение да се доближиш до консула — заяви той с дрезгавия си глас.

— Не ти се позволява да се доближиш — отсече Джия. — Остани, където си, Кейли Уайтуилоу. Прекрасно те чувам и оттам.

На Ема и дожаля за елфическото момиче — всички бяха вперили пронизващи погледи в нея. Всички, освен Еилиин и Хелън, които седяха, притиснати една до друга, стиснали ръце толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели.

— Дворът на феите моли за снизхождение. — Кеили сключи тъничките си ръце пред себе си. — Условията, които ни поставихте, са твърде сурови. Феите винаги са били независими. Винаги сме имали свои крале и кралици, свои воини. Ние сме древен народ. Това, което искате, ще ни смаже напълно.

В стаята се разнесе нисък шепот и това не беше дружелюбен звук. Джия вдигна свитъка, който лежеше на масата пред нея.

— Какво ще кажеш да ги прегледаме отново? — предложи тя. — Настояваме Дворовете на феите да поемат цялата отговорност за загубата на живот и имущество, понесена от ловците на сенки и от долноземците в Тъмната воина. Феите ще трябва да поемат разходите по повторното изграждане на разкъсаните магически бариери, възстановяването на щаба на Претор Лупус на Лонг Аилънд и поправката на всичко в Аликанте, което е било разрушено. Ще го направите със своите богатства. Що се отнася до ловците на сенки, които ни отнехте…

— Ако имате предвид Марк Блекторн, той бе приет в редиците на Дивия лов — каза Кеили. — Нямаме власт над тях. Ще трябва да преговаряте директно с тях, но ние няма да ви попречим.

— Той не бе единственото, което ни беше отнето — заяви Джия. — Има неща, които нищо не може да обезщети — загубата на живот, понесена в битка от ловците на сенки и от ликантропите, онези, които бяха изтръгнати от нас с Пъкления бокал…

— Това бе дело на Себастиан Моргенстърн, не на Дворовете — възрази Кеили. — Той беше ловец на сенки.

— И именно заради това няма да бъдете наказани с воина, която неизбежно бихте изгубили — студено отвърна Джия. — Вместо това настояваме единствено да разпуснете воиските си, така че повече да не съществуват елфически воини. Забранява ви се да носите оръжие. Всеки елф, заловен да носи оръжие без разрешение от Клейва, ще бъде убит на място.

— Условията са прекалено сурови — възропта Кеили. — Феите не могат да ги приемат! Останем ли без оръжие, няма да сме в състояние да се защитим!

— Тогава ще го подложим на гласуване — заяви Джия и остави свитъка на масата. — Всеки, който е против условията, поставени на елфите, да го заяви сега.

Последва дълго мълчание. Ема видя как очите на Хелън обхождат залата; устните и бяха свити, Еилиин стискаше силно ръката и. Наи-сетне в тишината отекна звук от дръпнат назад стол и една самотна фигура се изправи на крака.Магнус Беин. Все още беше блед от преживяното в Едом, ала златно-зелените му очи горяха с пламък, който Ема можеше да види дори от другия край на стаята.

— Знам, че историята на мунданите не представлява кои знае какъв интерес за повечето ловци на сенки — започна той. — Ала е имало време преди появата на нефилимите. Време, когато Рим воювал с Картаген и в продължение на много воини печелел. След една от тях Рим настоял Картаген да заплати контрибуция и да разпусне армията си, а земите му да бъдат засипани със сол. Историкът Тацит казва за римляните, че "оставят след себе си пустиня и го наричат мир". — Магнус се обърна към Джия. — Картагенците никога не забравили. В краина сметка, омразата им към Рим довела до нова воина, която завършила със смърт и поробване. Онова не било мир. Това не е мир. При тези думи откъм събралите се в залата се разнесоха дюдюкания.