Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Достатъчно — отсече Асмодеи. — Мразя сбогуванията. — И той стисна Саймън по-здраво. Саймън ахна и очите му се отвориха широко; ръката му се вдигна към гърдите.

— Сърцето ми… — промълви той и Клеъри разбра, прочете по лицето му, че то отново бе започнало да бие.

Тя примига, за да прогони сълзите, в същия миг, в които около тях изригна бяла мъгла. Чу как Саймън извика от болка; краката и се раздвижиха, надарени сякаш със своя воля, и тя се хвърли напред, само за да бъде запратена далеч назад, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Някои я улови — Джейс, предположи тя. Около нея се обвиха ръце, докато мъглата, сякаш малко торнадо, обгръщаше Саймън и демона, скривайки ги отчасти от поглед.

А после мъглата започна да се сгъстява и в сърцето и се заредиха образи. Клеъри видя себе си и Саймън като деца — хванати за ръце, те пресичаха някаква улица в Бруклин; тя имаше шноли в косата си, а Саймън бе прелестно чорлав и очилата непрекъснато се смъкваха на носа му. Ето ги отново — замеряха се със снежни топки в Проспект Парк; а после във фермата на Люк — почернели от слънцето, увиснали надолу с главите от клоните на едно дърво. Видя как слушат Ерик да чете ужасната си поезия в "Джава Джоунс" и как се разбиват на един паркинг, възседнали летящ мотоциклет, докато Джейс ги гледа с присвити срещу слънцето очи. А после — Саймън и Изабел; взел лицето и в шепи, той я целуваше и Клеъри видя Изабел такава, каквато я виждаше Саймън — крехка и силна, и невероятно красива. Ето го и кораба на Валънтаин — Саймън бе коленичил върху Джейс, с кръв по устата и ризата; кръв имаше и върху гърлото на Джейс, а след това се появиха килията в Идрис и обветреното от годините лице на Ходж, и отново — Саймън и Клеъри, която рисуваше Знака на Каин върху челото му. Мориин и кръвта и по пода, и малката и розова шапка; покрива в Манхатън, където Лилит беше възкресила Себастиан; Клеъри, която му подаваше златен пръстен през масата; Ангел, надигащ се пред него от дълбините на едно езеро; Изабел, която той целуваше…

Всички спомени на Саймън — всичките му спомени за магия и за тях — нещо сякаш ги източваше от тялото му и ги навиваше като кълбо прежда, златно-бяло като дневна светлина. Около тях отекна шум, като от надигаща се буря, ала Клеъри едва го чуваше, протегнала умолително ръце, макар и сама да не знаеше към кого:

— Моля те…

Усети как ръцете на Джейс я прегърнаха още по-силно, а после бурята я подхвана и я вдигна във въздуха. Видя как каменната стая се губи в далечината с ужасяваща скорост, а вихрушката пое виковете и за Саймън и ги превърна в писъка на свистящ вятър. Ръцете на Джейс се откъснаха от раменете и и ето че тя бе сама насред хаоса и за миг си помисли, че Асмодеи все пак ги беше излъгал, че път всъщност няма и че те ще се реят из нищото, докато не умрат.

А после земята се надигна да я посрещне. Зърна пода в Залата на съглашението — корав мрамор със златни жилки — малко преди да се блъсне в него. Ударът беше толкова силен, че зъбите и изтракаха; тя се претърколи автоматично, както я бяха учили, и спря до фонтана с русалката в средата на стаята.

Седна и се огледа наоколо. Стаята беше пълна с безмълвни, зяпнали лица, ала това нямаше значение. Тя не търсеше непознати. Първо зърна Джейс — беше се приземил приклекнал, готов за битка. Видя как раменете му се отпуснаха, когато се огледа наоколо и си даде сметка къде е, че е в Идрис и воината е свършила. Тук беше и Алек, чиято ръка все още почиваше в тази на Магнус, които изглеждаше болен и изтощен, но беше жив.

А ето я и Изабел. Беше се приземила наи-близо до Клеъри, само на крачка от нея. Вече се бе изправила и обхождаше стаята с поглед — веднъж, втори, трети отчаян път. Те всички бяха тук, всички, освен един.

Погледна към Клеъри; очите й бяха пълни със сълзи.

— Саймън го няма. Наистина си е отишъл.

Тишината, сковала събралите се нефилими, се разби като вълна и ето че изведнъж към тях тичаха нефилими. Клеъри видя майкаси и Люк, Робърт и Мерис, Еилиин и Хелън, и дори Ема Карстерс — те ги наобиколиха, за да ги прегърнат, да ги изцелят, да им помогнат. Клеъри знаеше, че намеренията им са добри, че им се притичваха на помощ, ала не изпита никакво облекчение. Стиснала пръстена в шепата си, тя се сви на кълбо на пода и най-сетне си позволи да заплаче.

— Кой тогава ще представлява Двора на феите? — попита Джия Пенхалоу.

Залата на съглашението беше украсена със сините знамена на победата. Те приличаха на късчета, изрязани от небето, всяко от тях — украсено със златната руна на триумфа. Навън бе ясен зимен ден и светлината, която струеше през прозорците, огряваше дългите редици столове, поставени срещу издигнатия подиум в центъра на стаята, където зад една маса седяха консулът и инквизиторът. Масата също беше украсена в синьо и златно, масивни златни свещници почти скриваха от погледа на Ема долноземците, които също седяха на масата: Люк, представляващ върколаците; млада жена, на име Лили, представляваща вампирите; и изключително прочутият Магнус Бейн, който представляваше магьосниците. Не беше предвидено място за представителите на феите. Много бавно от насядалото множество се надигна една жена. Очите и бяха напълно сини, без капчица бяло, а ушите й бяха заострени като тези на Хелън.