Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри погледна отчаяно към Саймън. той трепереше, а пръстите му се свиваха и се разпускаха, ала не каза нищо.

— В никакъв случай — отсече Джейс.

— Много добре. Тогава всички ще умрете тук. Не разполагате с кои знае какви козове, малки ловецо на сенки. Какво са спомените в сравнение с такава висока цена като живота?

— Говориш за всичко, което Саймън е — каза Клеъри. — Говориш за това, да ни го отнемеш завинаги.

— Точно така. Не е ли прекрасно? — усмихна се Асмодей.

— Това е нелепо — заяви Изабел. — Да кажем, че му вземеш спомените. Какво ще ни попречи да го открием и да му разкажем всичко за света на сенките? Да го запознаем с магията? Направихме го преди, значи, можем да го направим отново.

— Преди той ви е познавал, познавал е Клеъри и и е имал доверие — отвърна Асмодеи. — А сега няма да познава никого от вас. Вие всички ще бъдете просто непознати, а защо би се вслушал в думите на хора, които вижда за първи път? Освен това не по-зле от мен познавате Закона на Завета. Разкажете ли му за света на сенките без основателна причина, излагаики живота му на опасност, вие ще нарушите Закона. Преди имаше особени обстоятелства. Но не и този път. Опитате ли да го сторите, Клейвът ще ви отнеме всички руни.

— И като стана дума за Клеива — обади се Джейс. — На тях никак няма да им хареса, ако върнеш един мундан обратно в живот, в които всички, които познава, го смятат за вампир. Всичките му приятели знаят! Семеиството му знае! Сестра му, майка му. Те ще му кажат, дори и ние да не го направим.

— Имаш право. — Асмодеи не изглеждаше доволен. — Това деиствително усложнява нещата. Може би все пак ще е по-добре да отнема безсмъртието на Магнус…

— Не. — Саймън имаше потресен вид и сякаш му се гадеше, но гласът му беше решителен. Асмодей го погледна жадно.

— Млъкни, Саймън — отчаяно каза Магнус. — Вземи мен, татко…

— Искам долноземеца — заяви Асмодеи. — Магнус, Магнус. Никога не си разбирал напълно какво е да си демон, нали? Да се храниш с болка? Ала какво е болката? Физическото мъчение е отегчително — и най-нищожният демон може да го направи. Да бъдеш творец на болка, да създаваш агония, да почерняш душите, да превръщаш чистите пориви в мръсотия, а любовта в похот и накрая — в омраза, да направиш от извора на радост — източник на страдание, ето за какво живеем! — Гласът му се извиси. — Ще отида в света на мунданите. Ще изчистя паметта на близките на дневния вампир и те ще си го спомнят единствено като смъртен. Напълно ще забравят за Клеъри.

— Не! — извика Клеъри, а Асмодеи отметна глава назад и избухна в смях — звънлив смях, който й напомни, че някога е бил ангел.

— Нашите спомени не можеш да отнемеш — яростно заяви Изабел. — Ние сме нефилими. То би било равносилно на нападение. Клейвът…

— Вашите спомени можете да си задържите. Това, че вие няма да сте забравили Саймън, няма да ми навлече неприятности с Клеива, пък и то ще ви измъчва, което само увеличава удоволствието ми. — Широка усмивка изви устните му. — Аз ще оставя зеинала дупка в сърцето на вашия свят и всеки път, щом я почувствате, ще помислите за мен и ще си спомните. Помнете! — Асмодеи придърпа Саймън по-близо до себе си и сложи ръка на гърдите му, сякаш можеше да достигне сърцето му през тях. — Започваме тук. Готов ли си, дневни вампире?

— Спри! — Изабел пристъпи напред с пламнали очи и камшик в ръка. — Ние знаем името ти, демоне. Нима мислиш, че се боя да убия дори един Принц на Ада? Ще окача главата ти като трофеи на стената си и ако само посмееш да докоснеш Саймън, ще те намеря. Дори да трябва да прекарам целия си живот, опитваики се да те намеря…

Алек обви ръце около сестра си и я задържа здраво.

— Изабел — тихичко каза той. — Недей.

— Какво означава това — недеи? — възкликна Клеъри. — Не можем да го позволим… Джейс…

— Такъв е изборът на Саймън. — Джейс стоеше съвършено неподвижен; лицето му имаше пепелив цвят, но той не помръдваше. Очите му бяха приковани в тези на Саймън. — Трябва да го уважим.

Саймън отвърна на погледа му, наклонил леко глава, а после очите му ги обходиха един по един, местеики се от Магнус към Алек, от Алек към Джейс, от Джейс към Изабел, където се задържаха, пълни с толкова разбити възможности, че Клеъри почувства как собственото й сърце се разбива.

А после погледът му се премести върху нея и тя усети как и остатъкът от съществото и се пръсна на парчета. В изражението му бе събрано толкова много, толкова много години, пълни с безгранична обич, с безброи прошепнати таини и обещания, и споделени мечти. Видя го да посяга надолу, а после нещо ярко проряза въздуха, полетяло към нея. Тя вдигна инстинктивно ръка и го улови. Беше златният пръстен, които му беше дала. Пръстите и се сключиха около него, толкова силно, че металът се впи в плътта й, ала тя приветстваше болката.