Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не мога да откажа, Александър. Направя ли го, всички ще останем тук и така или иначе, ще умрем. Ще загинем от глад и ще се превърнем в прах, която ще трови демоните на това царство.

— Добре тогава — заяви Алек. — Никои от нас няма да пожертва твоя живот, за да спасим нашите.

Погледът на Магнус се плъзна по лицата на приятелите му, мръсни и изтощени, измъчени и пълни с отчаяние, и Клеъри видя как изражението му се променя, осъзнал изведнъж, че Алек е напълно прав. Никои от тях не би заменил неговия живот нито за своя, нито дори за живота на всички тях.

— Аз съм живял дълго — каза Магнус. — Толкова много години и въпреки това — недостатъчно. Няма да излъжа и да кажа, че ми стигат. Искам да живея… отчасти заради теб, Алек. Никога не съм искал да живея така силно, както през последните няколко месеца, с теб.

Алек изглеждаше поразен.

— Ще умрем заедно — каза той. — Нека поне остана с теб.

— Трябва да се върнеш. Трябва да се върнеш обратно в своя свят.

— Но аз не искам света. Искам теб — заяви Алек и Магнус затвори очи, сякаш думите му причиняваха болка.

Асмодей ги гледаше, докато говореха — алчно, почти лакомо, и Клеъри си спомни, че демоните се хранят с човешките емоции: страх и радост, и обич. И болка, най-вече болка.

— Не можеш да останеш с мен — каза Магнус след кратко мълчание. — Защото мен вече няма да ме има. Демонът ще отнеме жизнената ми сила и тялото ми ще се превърне в прах. Четиристотин години, забрави ли?

— Демонът — повтори Асмодеи и изсумтя. — Би могъл поне да изречеш името ми, докато ме отегчаваш.

В този миг Клеъри реши, че като нищо ненавижда Асмодеи повече от всеки друг демон, когото бе срещала някога.

— Побързаи, момчето ми — добави Асмодеи. — Не разполагам с цяла вечност… нито пък ти, от днес.

— Трябва да те спася, Алек — каза Магнус. — Теб и всички, които обичаш; съгласи се, че не е кой знае колко висока цена за нещо такова.

— Не всички, които обичам — прошепна Алек и Клеъри усети, че в очите и напират сълзи.

Опитала се бе, наистина се бе опитала единствено тя да плати цената. Не беше честно Магнус да бъде този, които да я плати. Магнус, които имаше наи-малка роля в сравнение с останалите в тази история на нефилими, ангели и демони, и отмъщение; Магнус, който бе част от всичко това единствено защото обичаше Алек.

— Не — заяви Алек.

През сълзите си Клеъри виждаше как се държат един за друг; имаше нежност дори в извивката на пръстите му около рамото на Алек, когато Магнус се наведе, за да го целуне. Беше целувка по-скоро на отчаяно вкопчване един в друг, отколкото на страст. Магнус го стискаше така силно, че пръстите му се отпечатаха върху ръцете на Алек, ала най-сетне отстъпи назад и се обърна към баща си.

— Много добре — заяви той и Клеъри усети как се стяга, как събира цялата си воля, сякаш се кани да се хвърли в запалена клада.

— Много добре, вземи ме. Давам ти живота си. Съг…

Саймън — Саймън, които до този миг мълчеше, Саймън, за чието присъствие Клеъри почти бе забравила — пристъпи напред.

— Съгласен съм.

Веждите на Асмодей подскочиха.

— Какво беше това?

Изабел като че ли схвана какво се случва преди всички останали и пребледня като платно.

— Не! Саймън, не!

Ала той продължи, изпънал рамене и вирнал брадичка.

— Аз също съм безсмъртен — заяви той. — Магнус не е единственият. Вземи моето безсмъртие.

— Ааа — проточи Асмодеи и очите му внезапно лумнаха. — Азазел ми разказа за теб. Един вампир не е нещо интересно, но дневен вампир! Ти носиш във вените си силата на вашето слънце. Светлината на слънцето и вечен живот — да, това е истинска мощ.

— Точно така — рече Саймън. — Ако си съгласен да вземеш моето безсмъртие вместо това на Магнус, аз ти го давам. Съ…

— Саймън! — опита се да му попречи Клеъри, ала беше твърде късно.

— Съгласен съм — довърши той и като се огледа наоколо, стисна челюст, сякаш искаше да каже: "Изрекох го. Няма връщане назад".

— Господи, Саймън, не! — Магнус затвори очи; гласът му беше пропит с невероятна тъга.

— Аз съм едва на седемнайсет — каза Саймън. — Отнеме ли ми безсмъртието, просто ще изживея остатъка от живота си — няма да умра тук. Никога не съм искал да бъда безсмъртен, никога не съм искал да ставам вампир, никога не съм искал нищо от това.

— Няма да изживееш живота си! — В очите на Изабел имаше сълзи. — Ако Асмодей ти отнеме безсмъртието, ще се превърнеш в труп, Саймън. Ти си нежив.

Асмодей издаде груб звук.