Касандра Клеър - Град на небесен огън

— В името на Ангела… — започна Алек.

— Не — разнесе се глас току зад тях. — Определено не в името на вашия Ангел.

Клеъри отвори широко очи. Отначало не видя нищо, само някаква движеща се сянка, а после мракът оформи фигура. Висок мъж, блед като кост, облечен в чисто бял костюм; върху китките му проблясваха сребърни копчета за ръкавели във формата на мухи. Имаше човешко лице; бледа, обтегната върху костите кожа, скули — остри като ножове. Нямаше толкова коса, колкото проблясваща корона от бодлива тел.

Очите му бяха златно-зелени, с котешки зеници.

— Татко. — Думата се откъсна от устните на Магнус като скръбна, печална въздишка. — Ти дойде.

Мъжът се усмихна. Предните му зъби бяха заострени като на котка.

— Синко. Много време мина, откакто ме повика за последен път. Бях започнал да се отчайвам, че никога няма да го сториш.

— Нямах намерение да го правя — сухо отвърна Магнус. — Повиках те веднъж, за да установя, че си ми баща. То бе достатъчно.

— Нараняваш ме. — Мъжът обърна зъбатата си усмивка към останалите. — Аз съм Асмодеи — представи се той. — Един от деветимата Принцове на Ада. Навярно сте чували името ми.

Алек издаде кратък, приглушен звук.

— Някога бях серафим, един от ангелите — продължи Асмодеи, видимо доволен от себе си. — Част от неизброимо воинство. А после избухна воината и ние паднахме като звезди от Небето. Аз последвах Светлоносеца, Утринната звезда, защото бях един от главните му съветници, и когато той падна, аз паднах заедно с него. В случаи че се чудите, деиствително е за предпочитане да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая… аз съм опитал и двете.

— Ти си… бащата на Магнус? — задавено попита Алек, а после се обърна към Магнус. — Когато взе магическата светлина в онзи тунел и тя лумна с различен цвят… заради него ли беше? — Той посочи Асмодей.

— Да. — Магнус изглеждаше невероятно изморен. — Предупредих те, Александър, че това е нещо, което няма да ти хареса.

— Не разбирам за какво е цялата врява. Бил съм баща на много магьосници —каза Асмодей. — Магнус е този, с когото най-много се гордея.

— Кои са останалите? — попита Изабел; в очите й се четеше подозрение.

— Това, което не ви казва, е, че почти всички са мъртви. — Магнус срещна очите на баща си за миг, след което извърна глава, сякаш не можеше да го гледа твърде дълго. Тънката му чувствителна уста бе свита в сурова линия. — Също така не ви каза, че всички Принцове на Ада имат свое царство, над което властват. Това е неговото.

— След като това място — Едом — е твоето царство — обади се Джейс, — значи, ти си отговорен за… за онова, което се случва тук?

— Деиствително е моето царство, макар рядко да съм тук — отвърна Асмодеи с мъченическа въздишка. — Някога беше вълнуващо място. Нефилимите на това царство се съпротивляваха достойно. Когато изобретиха скиптрона, помислих, че току-виж взели да победят в последния момент, ала Джонатан Ловеца на сенки в този свят бе разединител, а не обединител, и в краина сметка те се самоунищожиха. Знаете ли, винаги става така. Стоварват вината върху нас, демоните, ала ние просто отваряме вратата. Хората сами минават през нея.

— Не се оправдаваи — изплющя гласът на Магнус. — Ти само дето не уби майками със собствените си ръце…

— Тя беше напълно охотна пионка, уверявам те — заяви Асмодеи и бузите на Магнус пламнаха. Клеъри почувства приглушено изумление, че изобщо е възможно да причиниш това на Магнус — да го нараниш с хапливи забележки за семеиството му. Оттогава трябва да беше минало толкова време, а той бе така овладян.

Ала може би родителите ни винаги могат да ни наранят, независимо на колко години сме.

— Защо не говорим по същество? — каза Магнус. — Ти можеш да отвориш врата, нали? Да ни изпратиш обратно в нашия свят, в Идрис?

— Какво ще кажете за една демонстрация? — Асмодеи щракна с пръсти към подиума.

Люк бе станал и гледаше към тях; Джослин като че ли също се канеше да се изправи. Клеъри видя тревогата, изписана по лицата им… само за миг, преди те да се изпарят в нищото. Нещо проблесна във въздуха и те се стопиха, отнасяики тялото на Себастиан със себе си. За частица от секундата, докато те изчезваха, Клеъри зърна вътрешността на Залата на съглашението — фонтана с русалката и мраморния под — а после всичко изчезна, като дупка в тъканта на Вселената, която се бе затворила.

От гърдите на Клеъри се изтръгна вик:

— Мамо !

— Изпратих ги обратно във вашия свят — обясни Асмодеи. — Вече знаете. — Той заразглежда ноктите на ръцете си.