Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Вземи меча ми — каза Джонатан; дъхът му излизаше на пресекулки. той посочи Фосфорос, който бе паднал на няколко крачки оттам. — Посечи… посечи го.

— Кое? — озадачено попита Джослин, ала Джейс вече се навеждаше да вдигне Фосфорос.

След това скочи от подиума, прекоси стаята, мина покраи скупчените Помрачени, покраи кръга от руни и отиде до мъртвия Бегемот, които лежеше в локва кръв.

— Какво прави? — попита Клеъри, макар че когато Джейс вдигна меча и го заби в тялото на демона, то стана очевидно. — Как разбра…

— Той… ме познава — с усилие каза Джонатан.

Купчина вонящи демонски вътрешности се изсипаха на пода; лицето на Джейс се изкриви от отвращение, изместено миг по-късно от изненада и накрая — разбиране. Наведе се и с голи ръце вдигна нещо обемисто, което лъщеше от демонска кръв… вдигна го и Клеъри разпозна Пъкления бокал.

Тя погледна към Джонатан. Очите му се бяха обърнали назад, спазми разтърсваха тялото му.

— К-кажи му — заекна той, — кажи му да го хвърли в кръга от руни.

Клеъри вдигна глава.

— Хвърли го в кръга! — извика тя на Джейс и Аматис рязко се обърна.

— Не! — изкрещя тя. — Ако Бокалът бъде унищожен, с нас е свършено! — Тя отново се завъртя към подиума. — Господарю Себастиан! Не позволяваи войската ти да бъде заличена! Ние сме ти верни!

Джейс погледна към Люк, които се взираше в сестра си с безпределна тъга, дълбока като самата смърт. той завинаги бе изгубил сестра си, а Клеъри току-що си бе върнала своя брат, онзи, които и бе отнет през целия и живот, и все пак и в двата случая беше смърт.

Подпрян на рамото на Джослин, Джонатан погледна към Аматис; зелените му очи грееха.

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да ви създавам.

И той извърна лице.

Люк кимна на Джейс само веднъж и Джейс с всичка сила запрати Бокала в кръга от руни, където той се пръсна на парчета.

Аматис ахна и сложи ръце на гърдите си. В продължение на един миг — един-единствен миг — тя се взря в Люк с очи, в които се четеше разпознаване; разпознаване и дори обич.

— Аматис — прошепна той.

Тялото и се свлече на земята, последвано от телата на останалите Помрачени. Те падаха, един по един, докато цялата стая се напълни с трупове. Люк се извърна; в очите му имаше толкова много болка, че Клеъри не бе в състояние дори да го погледне. Чу вик — далечен и дрезгав — и за миг се зачуди дали е Люк, или някои от останалите, ужасени да видят как толкова много нефилими падат пред тях, ала викът се издигаше, докато не се превърна в пронизителен писък, от които прахът пред прозореца, които гледаше към Едом, се завихри, а стъклата му задрънчаха. Небето придоби цвят на кръв, а викът продължаваше, затихваики постепенно, задавено скръбно стенание, сякаш вселената ридаеше.

— Лилит — прошепна Джонатан. — Ридае за мъртвите си деца, децата от нейната кръв. Ридае за тях и за мен.

Ема издърпа Кортана от тялото на мъртвия елфически воин, без да обръща внимание на кръвта, лепнеща по ръцете и. Единствената и мисъл бе да се добере до Джулиън — видяла бе ужасяващото изражение на лицето му, когато се беше свлякъл на пода, а ако Джулиън бе рухнал, значи, целият свят беше рухнал и вече нищо никога нямаше да бъде наред. Тълпата я заобикаляше отвсякъде, ала Ема почти не я забелязваше, докато си проправяше път през схватката, за да се добере до семеиство Блекторн. Дру се бе сгушила до Джулс, прегърнала Тави, така че да го защитава с тялото си; Ливия все още стискаше Таи за китката, но сега бе зяпнала някъде покраи него с широко отворена уста. А Джулс… Джулс все още се облягаше безсилно до колоната, ала тъкмо вдигаше глава и когато си даде сметка, че се взира в нещо, Ема се обърна да види в какво. Навсякъде в Залата, Помрачените бяха започнали да падат. Падаха като повалени шахматни фигури, без да извикат, без да издадат и звук. Падаха, вкопчени в схватка с нефилимите, а елфическите им съюзници се обръщаха и гледаха как едно по едно телата на Помрачените се свличат на пода. Суров победен вик се изтръгна от гърлата на неколцина ловци на сенки, но Ема едва го чу. Препъвайки се, тя отиде при Джулиън и коленичи до него.

— Ем — каза той дрезгаво; синьо-зелените му очи, когато я погледна, бяха съкрушени. — Мислех, че онзи елф ще те убие. Мислех…

— Добре съм — прошепна тя. — Ами ти?

Джулиън поклати глава.

— Убих го. Убих баща си.

— Това не беше баща ти. — Гърлото на Ема беше прекалено сухо, за да говори повече. Вместо това тя се протегна и нарисува нещо на гърба му. Не дума, а знак: руната за храброст, а след нея — едно леко разкривено сърце.