Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не съвсем — отвърна Себастиан. — Предложих й нещо много повече от това.

— Светът — каза Магнус, когото сякаш само силата на волята задържаше изправен. Звучеше така, сякаш чакъл раздира гърлото му. — Затваряш границите между нашия свят и този, нали? Ето за какво служи кръгът от руни. Не просто за защита, а за да извършиш магията си. Ето какво правеше. Затвориш ли входа, вече няма да разпиляваш силите си между два свята. А когато могъществото ти бъде съсредоточено в това измерение, ще бъдеш почти неуязвим.

— Ако затвори границите, как ще се върне в нашия свят? — Изабел се бе изправила на крака; камшикът проблясваше около китката и, ала тя не понечи да го използва.

— Няма да се върне — обясни Магнус. — Никой от нас няма да се върне. Вратата между световете ще се затвори завинаги и ние ще бъдем хванати тук като в капан.

— Капан — повтори Себастиан. — Ама че грозна дума. Вие ще бъдете… гости. — Широка усмивка изви устните му. — Г ости в капан.

— Ето какво си й предложил. — Магнус вдигна очи към Клеъри. — Казал си й, че ако приеме да властва заедно с теб, ти ще затвориш границите и ще оставиш нашия свят на мира. Властвай в Едом, спаси света. Нали?

— Наистина си проницателен — заяви Себастиан след миг мълчание. — Ужасно дразнещо.

— Клеъри, недей ! — извика Джослин; Люк я дръпна назад, но тя не виждаше никого, освен дъщеря си. — Не го прави…

— Налага се — обади се Клеъри за първи път. Гласът се разнесе из каменната стая, невероятно силен. Ето че изведнъж всички гледаха към нея. Всички освен Джейс. Той се взираше в гривната между пръстите си.

Клеъри изпъна рамене.

— Трябва да го направя. Не разбирате ли? Не го ли сторя, той ще убие всички в нашия свят. Ще унищожи всичко. Милиони, милиарди хора. Ще превърне света ни в това. — Тя махна към прозореца, през който се виждаха изгорените равнини на Едом. — Заслужава си. Трябва да си заслужава. Ще се науча да го обичам. той няма да ме нарани. Вярвам го.

— Мислиш, че можеш да го промениш, да смекчиш характера му, да го направиш по-добър, защото си единственото, на което държи — каза Джослин. — Аз познавам мъжете Моргенстърн. Не става така. Ще съжаляваш…

— Никога не си държала в ръцете си живота на целия свят, мамо. — Гласът на Клеъри бе пропит от безкраина нежност и безкраина тъга. — Този път не можеш да ме посъветваш. — Тя погледна Себастиан. — Избирам онова, което той избира. Дара, който ми даде. Приемам го.

Видя как Джейс преглътна, а след това пусна гривната в отворената длан на Себастиан. — Клеъри е твоя — заяви той и отстъпи назад.

Себастиан щракна с пръсти.

— Чухте я. Всички вие. Коленичете пред своята кралица.

Не! помисли си Клеъри, ала си заповяда да остане неподвижна.

Пред очите и Помрачените започнаха да коленичат, един по един, свели глави; последна коленичи Аматис, без да наведе глава. Люк се взираше в сестра си с мъчително изражение. За първи път виждаше сестра си в това състояние, даде си сметка Клеъри, макар и да знаеше за него.

Аматис погледна през рамо към ловците на сенки. За миг очите и уловиха тези на брат й и устните й се извиха. Лицето й имаше свиреп вид.

— Направете го — нареди тя. — Направете го или ще ви убия.

Магнус коленичи пръв. Клеъри никога не би го предположила. той бе толкова горд. Но разбира се, неговата гордост надхвърляше празните жестове. Съмняваше се, че да коленичи би го унизило, след като не означаваше нищо за него. Стори го изящно и Алек го последва; след тях Изабел, Саймън и Люк, които дръпна Джослин до себе си. И накрая Джейс — свел русата си глава, той коленичи и в този миг Клеъри чу как прозорецът зад нея се строши. Прозвуча като сърцето и, пръскащо се на парчета.

Късчета стъкло се посипаха като дъжд, оставяики зад себе си единствено гол камък. Вече нямаше прозорец, който да отвежда в Аликанте.

— Всичко свърши. Пътищата между двата свята са затворени. — Себастиан не се усмихваше, ала… сияеше. Сякаш гореше. Сега кръгът от руни на пода проблясваше със син пламък. той изтича до подиума, изкачи стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, и улови ръцете на Клеъри. Тя му позволи да я вдигне на крака и ето че стоеше пред него. Ръцете му все така я държаха, сякаш огнени гривни около китките й. — Приемаш го — каза той. — Приемаш избора си?

— Да — заяви Клеъри, насилваики се да го погледне с абсолютна прямота. — Пр иемам го.

— Тогава ме целуни. Целуни ме така, сякаш ме обичаш.

Стомахът на Клеъри се сви. Беше го очаквала, но то бе, като да очакваш удар в лицето — нищо не би могло да те подготви. Очите и обходиха лицето му; в един друг свят, в едно друго време, един друг брат и се усмихваше на поляната, а очите му бяха зелени като пролет. Клеъри опита да се усмихне.