Касандра Клеър - Град на небесен огън

Изабел скочи на крака и го издърпа със себе си. Малко по-рано бяха изгубили Люк и Джослин, когато стената на един от коридорите се разцепи и камъните и се посипаха като люспи. Оттогава всичко беше един луд бяг, в които трябваше да се пазят от цепещо се дърво и падащи камъни, а сега и бездни, зеинали в земята. Саймън се бореше с надигащото се в гърдите му отчаяние — това несъмнено беше краят; крепостта щеше да рухне около тях и те щяха да бъдат погребани под нея.

— Не го прави — задъхано каза Изабел. Тъмната и коса беше пълна с прах, по лицето й имаше кръв, там, където скалните късове бяха порязали кожата й.

— Какво да не правя?

Земята се надигна под тях и Саймън полускочи, полупадна с главата напред в друг коридор. Не можеше да се отърве от мисълта, че по някакъв начин земята сякаш ги подкарва нанякъде. В цялата тази разруха като че ли се криеше цел, нещо, което ги насочваше в една посока…

— Не се предаваи — каза Изабел, останала без дъх, и се хвърли върху една двукрила врата, когато коридорът зад тях започна да се руши. Вратата се отвори и двамата със Саймън се строполиха в стаята от другата й страна.

Изабел рязко си пое дъх и в същия миг вратата се затръшна зад гърба им, откъсваики ги от тътена на рушащата се крепост. За миг Саймън можеше само да благодари на Бог, че земята под краката му е стабилна, а стените не се движат. А после забеляза къде се бяха озовали и облекчението му се изпари. Намираха се в огромна полукръгла стая, в извития краи на която се издигаше подиум, скрит наполовина в сенки. До стените стояха Помрачени, като редица алени зъби, в червеното си бойно облекло. В стаята вонеше на катран, огън и сяра, долавяше се и невъзможният да бъде сбъркан мирис на демонска кръв. Пред една от стените бе проснат подпухнал демонски труп, а до него имаше човешко тяло. Саймън усети, че устата му пресъхва. Джейс.Обграден от кръг светещи руни, вдълбани на пода, стоеше Себастиан. Широка усмивка изкриви устните му, когато Изабел извика и се втурна към Джейс. Тя коленичи до него и допря пръсти до гърлото му. Миг по-късно Саймън видя как раменете й се отпускат.

— Жив е — увери ги Себастиан отегчено. — Заповед на кралицата.

Изабел вдигна очи. Няколко кичура от тъмната и коса бяха залепнали за окървавеното и лице. Изглеждаше свирепа и красива.

— Кралицата на феите? Че кога я е било грижа за Джейс?

Себастиан се разсмя.

— Не кралицата на феите. Кралицата на това царство. Може би я познавате.

С възторжен жест той посочи подиума в далечния краи на стаята и Саймън усети как небиещото му сърце се свива. Когато влезе в стаята, бе погледнал натам само за миг. Едва сега видя двата трона от слонова кост и разтопено злато. На един от тях седеше Клеъри.

Червената и коса беше невероятно ярка на златно-белия фон, като огнено знаме. Лицето й беше бледо и неподвижно, безизразно.

Саймън неволно пристъпи напред… и начаса дузина тъмни воини му препречиха пътя. В средата им стоеше Аматис, с огромно копие в ръка и плашеща жлъч върху лицето.

— Стой където си, вампире — нареди тя. — Не се доближавай до господарката на това царство.

Саймън залитна назад; видя Изабел да мести изумен поглед от Клеъри към Себастиан и накрая към него.

— Клеъри! — повика я той.

Клеъри не помръдна, дори не трепна, ала лицето на Себастиан потъмня като буреносен облак.

— Не смеи да изричаш името на сестра ми — изсъска той. — Мислеше си, че тя принадлежи на вас, но сега тя е само моя и аз няма да я деля.

— Ти си луд — каза Саймън.

— А ти си мъртъв. Какво значение има всичко това сега? — Очите му огледаха Саймън от горе до долу. — Скъпа сестро — каза той толкова силно, че гласът му да се чуе в цялата стая. — Напълно ли си сигурна, че искаш да опазиш този невредим?

Преди Клеъри да успее да отговори, вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха Магнус и Алек, следвани от Люк и Джослин. Вратата се затвори зад тях и Себастиан плесна с ръце. Едната от тях бе окървавена и капка кръв тупна в краката му, изцвърчаваики като вода върху нагорещен котлон, когато докосна сияещите руни около него.

— Ето че всички са тук — обяви той доволно. — Време е за веселба!

В живота си Клеъри бе виждала много невероятни и красиви неща, виждала бе и много ужаси. Ала нищо не бе по-страшно от изражението, с което майкаи се взираше в нея, своята дъщеря, седнала на трона до този на Себастиан.

— Мамо — прошепна Клеъри толкова тихичко, че никой не я чу.