Касандра Клеър - Град на небесен огън

Ето как ще свърши всичко, помисли си тя. Бяха се спасили от воините на Себастиан в Лос Анджелис, скрили се бяха при семеиство Пенхалоу, а оттам — в Залата, и ето че сега бяха хванати като плъхове в капан и щяха да умрат тук. И защо изобщо бяха бягали? Тя посегна към Кортана, мислеики за баща си и какво би казал, ако тя просто се предаде. Семеиство Карстерс не се предаваха. Те страдаха и надделяваха или умираха с гордо вдигната глава. Поне ако умреше, помисли си Ема, отново щеше да види родителите си. Имаше поне това. Помрачените нахлуха в стаята, проправяики си път през яростно съпротивляващите се ловци на сенки като сърпове в пшеничена нива. Приличаха на неясно, носещо смърт петно, ала зрението на Ема изведнъж се проясни, когато един от тях се отдели от тълпата и се насочи право към децата Блекторн.

Беше бащата на Джулиън. Времето, прекарано в служба на Себастиан, не му бе понесло добре. Кожата му беше повехнала и сивкава, лицето му бе покрито с кървави резки, но крачката му беше сигурна, погледът — прикован в децата му.

Ема замръзна. До нея Джулиън също бе забелязал баща си; изглеждаше като хипнотизиран от змия. Беше видял как принуждават баща му да отпие от Пъкления бокал, даде си сметка Ема, но не и в какво се бе превърнал след това, не и как вдига оръжие срещу сина си, как се смее при мисълта за смъртта на детето си, нито как принуждава Катерина да коленичи, за да бъде измъчвана и превърната…

— Джулс — каза тя. — Джулс, това не е твоят баща.

Очите му се разшириха.

— Ема, пази се…

Тя се обърна рязко и изпищя. Елфически воин в сребърни доспехи се извисяваше зад нея. Косата му изобщо не беше коса, а оплетена бъркотия от бодливи клони. Половината му лице беше изгорено и покрито с мехури — вероятно бе опръскано с железен прах или сол. Едното му око се въртеше, бяло и ослепено, ала другото беше приковано в Ема със смъртоносен плам. Ема видя Даяна Реибърн да се обръща към тях, отворила уста, за да извика предупреждение, а тъмната и коса се развяваше зад нея. Тръгна към Ема и елфа, но беше невъзможно да стигне навреме. Елфът вдигна бронзовия си меч със свирепо ръмжене…

Ема замахна и заби Кортана дълбоко в гърдите му.

Шурналата кръв беше като зелена вода. Тя опръска ръката на Ема, която в изненадата си изпусна меча, а елфът политна като посечено дърво, рухваики върху мраморния под със силен тътен. Ема се хвърли напред, посягаики към дръжката на Кортана, и в същия миг чу вика на Джулс:

— Тай!

Тя се обърна рязко. Насред хаоса, които цареше в Залата, съвсем ясно виждаше мъничкото пространство, където бяха застанали семеиство Блекторн. Андрю Блекторн спря пред децата си и устните му се извиха в особена усмивчица; той протегна ръка.

И Таи — не някои друг, а Таи, наи-недоверчивият, наи-несантименталният от тях — пристъпи напред с протегната ръка, приковал поглед в баща си.

— Татко?

— Таи. — Ливия посегна към своя близнак, ала улови само въздух. — Таи, недей…

— Не я слушаи — каза Андрю Блекторн и всяко съмнение, че той вече не е мъжът, които някога бе баща на Джулиън, се изпари, когато Ема чу гласа му. В него нямаше и капчица доброта, единствено лед и суровите нотки на жестоко злорадство. — Ела при мен, моето момче, моят Тиберий.

Таи направи още една крачка напред и в същия миг Джулиън извади късия си меч и го хвърли. Оръжието пропя във въздуха, сигурно и безпогрешно, и Ема със странна яснота си припомни последния си ден в Института и Катерина, която им показва как да мятат ками, точно и изящно, като стих. Как да хвърлят оръжие така, че никога да не пропускат целта.

Острието прелетя покраи Тиберии и се заби в гърдите на Андрю Блекторн. Очите му се отвориха потресено, сивкавата му ръка се вдигна към дръжката, която стърчеше между ребрата му… а после той се свлече на земята. Кръвта му оплиска мраморния под, а Тиберий се обърна с писък и се нахвърли върху брат си.

— Не! — задъхваше се той, а юмруците му се сипеха по гърдите на Джулиън. — Защо го направи, Джулс! Мразя те, мразя те…

Джулиън сякаш не усещаше нищо; погледът му не се откъсваше от мястото, където бе рухнал баща му. Останалите Помрачени продължаваха напред, газеики тялото на падналия си другар. Даяна Реибърн стоеше на известно разстояние — беше тръгнала към децата, но след това бе спряла, а очите и бяха пълни със скръб.

Две ръце уловиха ризата на Тиберии отзад и го откопчиха от Джулиън. Беше Ливи, с решително лице.

— Таи. — Ръцете и се обвиха около тялото на неиния близнак, притискаики юмруците му от двете му страни. — Тиберии, престани веднага. — той спря и се отпусна безсилно върху сестра си; колкото и да бе дребничка, тя удържа тежестта му. — Таи — меко повтори Ливи. — Джулс трябваше да го направи. Не разбираш ли? Трябваше да го направи.