Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Алек… — започна меко.

— Да? — подкани го Алек, отчаяно жадуващ да разбере какво иска да го попита Магнус.

— Преследват ли ви?

— Аз… ъъъ… част от Помрачените ни търсят — внимателно отговори Алек.

— Жалко. — Магнус затвори очи. — Би било хубаво, ако можеше просто да полежиш до мен. Поне за малко.

— Е, да, само че не може — заяви Изабел, макар и не грубо. — Трябва да се махаме от тук. Помрачените всеки миг ще се появят, а след като открихме това, за което дойдохме…

— Джослин. — Люк се отдръпна от стената и изпъна рамене. — Забравяш Джослин. Изабел отвори уста, после отново я затвори.

— Така е.

Тя откачи един меч от кръста си, прекоси стаята и го подаде на Люк, а после се наведе да вдигне все още пламтящата серафимска кама на Алек.

Люк пое меча с небрежното умение на някои, които цял живот бе държал оръжие; понякога Алек забравяше, че Люк е бил ловец на сенки, но не и в този миг.

— Можеш ли да се изправиш? — обърна се нежно към Магнус и когато той кимна, му помогна да стане.

Магьосникът се задържа на крака почти десет секунди, преди коленете му да се подкосят и да политне напред, кашляйки.

— Магнус! — възкликна Алек и се хвърли към него, ала Магнус го отблъсна с махване на ръка и се надигна на колене.

— Вървете без мен — каза той с продран, дрезгав глас. — Аз само ще ви бавя.

— Не разбирам. — Алек имаше чувството, че около сърцето му се стяга менгеме. — Какво стана? Какво ти е причинил?

Магнус поклати глава.

— Това измерение го убива — глухо обясни Люк вместо него. — Има нещо в него… в баща му… което го убива.

Алек погледна към Магнус, но и този път той само поклати глава. Алек потисна надигналия се в гърдите му нерационален пристъп на гняв ( дори и сега крие толкова много неща!) и си пое дълбоко дъх.

— Вървете да намерите Джослин — каза той на другите. — Аз ще остана с Магнус. Ще тръгнем към сърцето на крепостта. Когато я откриете, елате да ни потърсите там.

Изабел имаше дълбоко нещастен вид.

— Алек…

— Моля те, Изи.

Алек видя как Саймън сложи ръка на гърба и и прошепна нещо в ухото и. Наи-сетне тя кимна и се отправи към вратата, следвана от Люк и Саймън. И двамата поспряха за миг, преди да излязат, за да го погледнат още веднъж, ала образът, които се запечата в съзнанието му, бе този на сестра му, вдигнала обляната в светлина серафимска кама като звезда пред себе си.

— Хаиде — меко каза той и като помогна на Магнус да се изправи, преметна едната му ръка през рамото си.

Магнус бе по-слаб, отколкото Алек го бе виждал някога; ризата му висеше над ребрата, бузите му бяха хлътнали, но въпреки това от него бе останало достатъчно, с което Алек да се оправя — колкото си искаш кльощави ръце и крака, и дълъг кокалест гръбнак.

— Облегни се на мен — каза той и Магнус го дари с усмивка, от която на Алек му се стори, че някои е притиснал белачка за ябълки до сърцето му и се опитва да извади средата му.

— Винаги го правя, Александър — отвърна той. — Винаги го правя.

Тави бе заспал в скута на Джулиън. той го държеше сигурно и внимателно, а под очите му имаше големи тъмни кръгове. Ливи и Таи се бяха сгушили заедно от едната му страна, от другата беше Дру, свита на кълбо. Ема седеше зад него, опряла гръб в неговия, даваики му нещо, на което да се облегне, за да балансира тежестта на бебето. Не бяха останали свободни колони, на които да се опреш, нито един сантиметър незаета стена — десетки, стотици деца, хванати като затворници в Залата.

Ема отпусна глава на гърба на Джулс. той миришеше както винаги — сапун, пот и дъх на океан, сякаш го носеше във вените си. Тази позната миризма беше едновременно успокояваща и не съвсем.

— Чувам нещо — прошепна тя. — А ти?

Очите на Джулс пробягаха по братята и сестрите му. Ливи беше полузаспала, подпряла брадичката си с ръка. Дру се оглеждаше из стаята и големите и синьозелени очи попиваха всичко наоколо. Таи потропваше с пръст по мраморния под, броеики до сто и обратно. Беше се разпищял, ритаики яростно, когато Джулиън се опита да погледне раната на ръката му, където се бе ударил при падане. Джулс се бе отказал и го бе оставил да продължи да си брои и да се полюшва напред-назад, което го успокояваше, а именно това беше важно сега.

— Какво чуваш? — попита Джулс и Ема отметна глава, защото в същия миг звукът се усили — звук като мощен вятър и пращене на огромен огън. Хората се раздвижиха и завикаха, вдигнали очи към стъкления таван на Залата.