Касандра Клеър - Град на небесен огън

Люк изглеждаше ужасен.

— Клеъри? Не. Тя не бива да е тук.

— А нима тя винаги не прави точно онова, което не бива? — изтъкна Магнус напълно основателно. Или поне се надяваше да е прозвучал основателно. Трудно му бе да прецени, когато бе така замаян. — А и останалите. Постоянните и спътници. Моят…

Вратата се отвори рязко. Магнус опита да седне, не успя и отново се подпря на лакти. Усети тъпо чувство на раздразнение. Ако Себастиан бе дошъл, за да го убие, би предпочел да умре на крака, а не на лакти. Чу гласове — възклицанието на Люк, а после и други, а след това едно лице изплува в обсега на зрението му, надвесено над него. Лице с очи като звезди върху бледо небе.

Магнус изпусна дъха си… в продължение на един миг не изпитваше болка, нито страх от смъртта, нито дори гняв и горчилка. Заля го вълна на облекчение, дълбоко като скръб, и той вдигна ръка, за да докосне с разранените си кокалчета бузата на момчето, което се бе навело над него. Очите на Алек бяха огромни и сини, и пълни със страдание.

— О, мое момче — каза Магнус. — Колко много си тъгувал. Не знаех.

Колкото по-дълбоко в сърцето на града навлизаха, толкова по-гъста ставаше тълпата — повече нефилими, повече Помрачени, повече елфически воини… макар че елфите се движеха бавно, мъчително, мнозина от тях — отслабени от допира с желязото, стоманата, самодивското дърво и солта, щедро разпилени из целия град като защита против тях. Силата на елфическите воини беше легендарна, ала Ема видя как немалко от тях (които при други обстоятелства щяха да победят) падат под проблясващите мечове на нефилимите, а кръвта им оплисква белите камъни на Площада на Ангела.

Силата на Помрачените обаче не беше отслабена. Неприятностите на елфическите им съюзници като че ли изобщо не ги вълнуваха и те си проправяха път през Площада на Ангела, посичаики нефилимите, които го изпълваха. Джулиън беше закопчал Тави под якето си и момченцето пищеше, а крясъците му се губеха сред виковете на битката.

— Трябва да спрем! — изкрещя Джулиън. — Ще се изгубим в тълпата! Хелън!

Хелън беше пребледняла и изглеждаше така, сякаш и е лошо. Колкото повече се приближаваха до Залата на съглашението, която сега се извисяваше над тях, толкова по-силна ставаше защитата срещу елфи и дори Хелън, със своята смесена кръв, започваше да я усеща. В краина сметка брат Закарая (сега вече просто Закарая, напомни си Ема, ловец на сенки като всички тях) бе този, които ги подреди в редица и ги накара да се хванат един за друг. Ема се държеше за колана на Джулиън, тъи като с другата си ръка той подкрепяше Тави. Дори Таи беше принуден да улови Друзила за ръката, макар да се намръщи насреща и, когато го стори, от което тя отново се разплака. Държеики се един за друг, те отново тръгнаха към Залата, водени от брат Закарая; останал без чакрами, той размахваше дълго копие и с ледена ефективност им проправяше път през тълпата Помрачени.

Ема изгаряше от желание да извади Кортана от ножницата и да се хвърли напред, пронизваики и посичаики враговете, които бяха убили родителите и; враговете, които бяха измъчвали и превърнали бащата на Джулиън, и им бяха отнели Марк. Ала това би означавало да пусне Джулиън и Ливи — нещо, което тя никога не би направила. Толкова много дължеше на семеиство Блекторн и наи-вече на Джулс; Джулс, които я бе опазил жива и които и бе донесъл Кортана, когато тя си мислеше, че ще умре от скръб.

Най-сетне, водени от Хелън и Закарая те изкачиха с препъване стъпалата пред Залата и спряха пред масивната двукрила врата. От двете и страни стояха стражи, единият от които държеше в ръка огромен дървен прът. Другият беше жена с татуировка на рибка кои на бузата, която Ема бе виждала да взема думата на заседанията на Съвета: Даяна Рейбърн.

— Тъкмо се канехме да залостим — каза онзи, които държеше тежкия прът. — Вие двамата ще трябва да ги оставите тук — вътре се допускат само деца…

— Хелън — каза Дру с треперещо гласче и в следващия миг редицата им се разкъса и децата Блекторн се струпаха около Хелън; Джулс стоеше малко встрани с безизразно, посивяло лице и милваше къдриците на Тави със свободната си ръка.

— Всичко е наред — задавено ги уверяваше Хелън. — Това е наи-сигурното място в Аликанте. Вижте, навсякъде по стъпалата има сол и гробищна пръст, за да държи феите настрани.

— Както и студеноковано желязо под плочите — добави Даяна. — Изпълнихме указанията на Спираловидния лабиринт до последната запетайка.