Касандра Клеър - Град на небесен огън

Ема не беше сигурна, че изобщо биха могли да бързат повече; тя още по-здраво стисна китката на Дру и я затегли след себе си, мърмореики извинения, докато вървеше. Хванати за ръка, близнаците бяха по-бързи, даже когато се втурнаха по неравните стъпала, отвеждащи към Площада на Ангела, водени от Хелън.

Почти бяха стигнали наи-горното стъпало, когато Джулиън изведнъж възкликна:

— Хелън, зад нас!

Ема се обърна рязко и видя елфически рицар в бели доспехи да се приближава към подножието на стъпалата. Носеше лък, направен от извит клон, и имаше дълга коса с цвят на дървесна кора.

За миг очите му срещнаха тези на Хелън. Изражението му се промени и Ема неволно се зачуди дали бе доловил елфическата кръв във вените и… а после Хелън

вдигна дясната си ръка и стреля право в него.

Елфът се извърна рязко и стрелата се удари в стената зад гърба му. Насмешлива усмивка изви устните му и той скочи на първото стъпало, после на второто… и изпищя. Под ужасения поглед на Ема краката му се подкосиха; той падна и изрева, когато кожата му докосна ръба на стъпалото. Едва сега Ема забеляза, че ръбовете на стъпалата бяха покрити с тирбушони, гвоздеи и други парчета студеноковано желязо, вбити с чук в камъка. Елфическият воин политна назад и Хелън отново стреля. Стрелата прониза доспехите му и потъна дълбоко в гърдите му. той се свлече безжизнено на земята.

— Направили са защита против феи — каза Ема, спомняики си какво беше видяла, докато гледаше през прозореца в къщата на семеиство Пенхалоу заедно с Таи и Хелън. — Цялото онова желязо. — Тя посочи една сграда наблизо, където, провесени от ръба на покрива, се полюшваха множество ножици. — Ето какво правеха стражите…

Изведнъж Дру писна. Друга фигура тичаше по улицата — отново елфически рицар, но този път жена, в бледозелени доспехи и щит от застъпващи се изваяни листа.

Ема извади един нож от колана си и го метна. Жената инстинктивно вдигна щита си, за да се предпази от оръжието… което прелетя над главата и и преряза въжето, което придържаше ножицата, висяща от покрива над нея. Ножицата падна с острието надолу и се заби между раменете на феята. Тя рухна на земята с писък, разтърсвана от конвулсии.

— Отлична работа, Ема — каза Хелън с корав глас. — Хайде, да вървим…

Тя извика, без да довърши думите си, видяла как трима Помрачени изскочиха от една странична уличка. Облечени бяха в червените дрехи, които Ема толкова често бе виждала в кошмарите си, придобили още по-кървав оттенък на светлината от демонските кули.

Децата бяха безмълвни като призраци. Хелън вдигна арбалета си и стрелата и полетя. Заби се в рамото на един от Помрачените и той бе запратен назад, като се препъваше, но въпреки това успя да се задържи на крака. Хелън трескаво сложи нова стрела в тетивата; Джулиън се мъчеше да извади оръжието си, без да изпуска Тави. Ема сложи ръка върху дръжката на Кортана…

Въртящ се пръстен от светлина профуча във въздуха и потъна в гърлото на първия Помрачен, оплискваики с кръв стената зад него. той посегна към врата си, веднъж, а после рухна. Още два пръстена долетяха един след друг и се врязаха в гърдите на останалите тъмни нефилими, които се свлякоха безмълвно на земята, а кръвта им бавно се разля, образувайки локвичка върху калдъръма.

Ема се обърна рязко и вдигна поглед. На наи-горното стъпало стоеше някои — млад ловец на сенки с тъмна коса, стиснал в дясната си ръка проблясващ чакрам. В колана му бяха втъкнати още няколко. На светлината на демонските кули той сякаш грееше — висока, слаба фигура в тъмно боино облекло на фона на още по-черната нощ, докато Залата на съглашението се издигаше като бледа луна зад него.

— Брат Закарая? — ахна Хелън.

— Какво става? — дрезгаво попита Магнус.

Вече не беше в състояние да седне и лежеше на каменния под, подпрян на лакти. Люк стоеше, притиснал лице до прозореца амбразура. В раменете му беше стаено напрежение; не беше помръднал от мига, в които се бяха надигнали писъците и виковете.

— Светлина — каза той наи-сетне. — От крепостта струи светлина… разпръсква мъглата и сега виждам платото отвън и Помрачените, които тичат наоколо. Ала не знам каква е причината.

Магнус се засмя тихичко и усети металически вкус в устата си.

— Е, хайде де. Кой смяташ, че би могъл да е?

Люк го погледна.

— Клейвът?

— Клейвът? — повтори Магнус. — Неприятно ми е да ти го съобщя, но тях не ги е грижа за нас чак толкова, че да доидат тук. — той отметна глава назад. Никога не се бе чувствал по-зле… е, всъщност не беше точно така. Да не забравяме онзи инцидент с плъховете и плаващите пясъци в началото на века. — Дъщеря ти обаче я е грижа.