Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не се тревожи — подхвърли нехайно и отново погледна към Клеъри. — Нищо му няма. Засега. Освен ако не си променя решението за това, какво да го правя. Сигурен съм, че разбираш сега, когато видя на какво съм способен.

Клеъри не помръдваше. Знаеше колко е важно по лицето и да не се чете нищо, да не поглежда уплашено към Джейс, да не позволи Себастиан да види гнева или страха и. Дълбоко в сърцето си по-добре от всеки друг знаеше какво иска той; знаеше какво представлява и това бе най-силното й оръжие.

Е, може би второто по сила.

— Никога не съм се съмнявала в могъществото ти — каза тя, като нарочно не поглеждаше към Джейс, нарочно потискаше мисълта за това, колко е неподвижен и за плътната струя кръв, която се спускаше от едната страна на главата му. Нали знаеше, че рано или късно, ще стане точно така, че ще трябва да се изправи срещу Себастиан сама, без никого до себе си, дори Джейс.

— Могъщество — повтори той, сякаш думата беше обида. — Така ли го наричаш? Тук притежавам нещо повече от това, Клеъри. В тази крепост мога да оформя самата реалност. — Докато говореше, той бе започнал да крачи напред-назад в кръга, които беше нарисувал; сключил ръце зад гърба си, приличаше на професор, изнасящ лекция. — Съвсем тънки нишки свързват този свят с онзи, където сме родени. Пътят през царството на елфите е една от тези нишки. Тези прозорци са други. Прекрачи оттук — той посочи десния прозорец, през които Клеъри виждаше тъмносиньо привечерно небе, обсипано със звезди, — и ще се върнеш в Идрис. Ала не е толкова просто. — той се загледа в звездите отвън. — Доидох в този свят, защото беше място, където можех да се скрия. И тогава започнах да разбирам. Сигурен съм, че баща ни безброи пъти е изричал тези думи пред теб… — Себастиан говореше на Джейс, сякаш той можеше да го чуе, — че е по-добре да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая. А тук аз властвам. Имам своите тъмни воини и своите демони. Своята крепост и цитадела. И когато границите на този свят бъдат затворени, всичко тук ще бъде мое оръжие. Скали, мъртви дървета, самата земя ще се надигне в ръката ми и силата и ще бъде моя. И Великите демони, древните демони ще видят стореното от мен и ще ме възнаградят. Ще ме въздигнат в слава и аз ще властвам над бездната между световете и пространството между всички звезди.

— И той ще ги управлява с желязна тояга, и ще му дам зорницата — каза Клеъри, спомнила си думите на Алек в Залата на съглашението.

Себастиан се обърна към нея с грейнали очи.

— Да! Много добре! Вече разбираш. Мислех, че искам нашия свят; мислех, че искам да го удавя в кръв, ала сега жадувам повече. Искам наследството на името Моргенстърн.

— Искаш да бъдеш дяволът? — попита Клеъри, полуобъркана, полуужасена. — Искаш да властваш над Ада? — Тя разпери ръце. — Върви тогава. Никои от нас няма да те спре. Пусни ни да се приберем у дома, обещаи, че ще оставиш нашия свят на мира, и можеш да имаш Ада.

— Уви — отвърна Себастиан. — Открих, че има нещо, което може би ме отличава от Луцифер. Не искам да властвам сам. — той вдигна ръка и с изящен жест посочи двата внушителни трона на подиума. — Единият е за мен. Другият… другият е за теб.

Улиците на Аликанте криволичеха като морски течения; ако не следваше Хелън, която държеше магическа светлина в едната си ръка и арбалета в другата, Ема щеше да бъде безнадеждно изгубена.

Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта и улиците бяха тъмни. Джулиън носеше Тави, които беше обвил ръчички около врата му; Ема водеше Дру за ръка, а близнаците се държаха мълчаливо един за друг.

Дру не беше бърза и често се препъваше; няколко пъти падна и Ема трябваше да я издърпа на крака. Джулс и извика да внимава и Ема наистина се опитваше да бъде внимателна. Не разбираше как го прави Джулиън; как успява да държи Тави толкова внимателно и да му шепне нещо така успокояващо, че момченцето дори не плачеше. Дру хлипаше безмълвно; Ема избърса сълзите от бузите и, докато за четвърти път и помагаше да стане, говореики нищо не значещи успокоителни думи, които бе чула от майка си веднъж, когато като съвсем малка беше паднала.

Никога не бе чувствала липсата на родителите си по-мъчително, отколкото в този миг; беше като нож, забит между ребрата й.

— Дру — започна тя и в този миг небето поаленя.

Демонските кули грееха с пурпурна светлина, непримесена със златото на предупреждението.

— Врагът е превзел стените на града — каза Хелън, вдигнала очи към Гард. Ема знаеше, че мисли за Еилиин. На червената светлина от кулите бледата и коса имаше цвят на кръв. — Хайде… да побързаме.