Касандра Клеър - Град на небесен огън

При споменаването на Лабиринта, Закарая си пое рязко дъх. След това коленичи, така че очите му да са на едно ниво с тези на Ема.

— Ема Корделия Карстерс. — Изглеждаше едновременно много млад и много стар. На гърлото му, там, където изпъкваше избелялата му руна, имаше кръв, ала не беше неговата. той сякаш търсеше нещо по лицето и, но какво, Ема не знаеше. — Остани със своя парабатаи — каза той накрая, толкова тихо, че никои друг не го чу. — Понякога е нужна повече храброст, за да не се биеш. Защитаваи ги и остави отмъщението за друг ден.

Очите на Ема се разшириха.

— Но аз нямам парабатай… и откъде…

Един от стражите извика и падна; от гърдите му стърчеше червенопера стрела.

— Влизайте вътре ! — изкрещя Даяна и като сграбчи децата, почти ги хвърли в Залата.

Ема усети как някои я улови и я метна вътре; обърна се, за да види Закарая и Хелън за последен път, ала беше твърде късно. Двукрилата врата се бе затръшнала зад нея и тежкото масивно резе падна с решителен трясък.

— Не. — Клеъри местеше поглед между ужасяващия трон и Себастиан. Изпразни ума си — заповяда си тя. — Съсредоточи се върху Себастиан, върху случващото се пред теб и онова, което можеш да направиш, за да го спреш. Не мисли за Джейс. — Трябва да знаеш, че няма да остана тук. Ти може и да предпочиташ да властваш над Ада, вместо да слугуваш в Рая, ала аз не искам нито едното, нито другото… искам просто да си отида у дома и да живея своя живот.

— Това е невъзможно. Вече затворих пътя, които ви доведе тук. Никои не може да се върне по него. Остава единствено това — при тези думи той махна към прозореца, — а не след дълго и този път ще бъде затворен. Няма да има връщане у дома, не и за теб. Мястото ти е тук, до мен.

— Защо? — прошепна Клеъри. — Защо аз?

— Защото те обичам — отвърна Себастиан. Изглеждаше… неловко. Напрегнат, сякаш се опитваше да докосне нещо, което не можеше да достигне съвсем. — Не искам да бъдеш наранена.

— Не искаш… Та ти си ме наранявал. Опита се…

— Няма значение, ако аз те нараня — заяви той. — Защото ти ми принадлежиш. Аз мога да правя с теб каквото си поискам. Ала не искам друг да те докосва, да те притежава или да те нарани. Искам да бъдеш до мен, да ми се възхищаваш, да видиш какво съм направил, какво съм постигнал. Това е любов, нали?

— Не — отвърна Клеъри с тих, натъжен глас. — Не, не е. — Тя направи крачка към него и ботушът и се удари в невидимата стена, издигната от кръга на руните му. Не можеше да стигне по-далеч. — Ако обичаш някого, искаш и той да те обича в замяна.

Себастиан присви очи.

— Не се дръж покровителствено с мен. Знам какво е любовта според теб, Клариса. Просто смятам, че грешиш. Ти ще се възкачиш на трона и ще властваш заедно с мен. В гърдите ти се крие тъмно сърце и това е тъмнина, която ни свързва. Когато аз съм всичко в твоя свят, всичко, което е останало, тогава и ти ще ме обикнеш.

— Не разбирам…

— Не съм си и представял, че ще разбереш — насмешливо подхвърли Себастиан. — Та ти не разполагаш с цялата информация. Нека да отгатна, нямаш представа за случилото се в Аликанте, след като си тръгна?

Клеъри усети вледеняващ студ в стомаха си.

— Намираме се в друго измерение. Няма как да знаем.

— Не съвсем. — Гласът на Себастиан тегнеше от задоволство, сякаш Клеъри се бе хванала точно в клопката, в която той искаше. — Погледни през прозореца над източния трон. Погледни и виж какво се случва в Аликанте в този миг.

Клеъри се подчини. Когато влезе в стаята, в източния прозорец бе видяла единствено обсипано със звезди небе, ала сега под съсредоточения поглед повърхността на стъклото заблещука и затрептя. Тя изведнъж си помисли за Снежанка и вълшебното огледало, отразило в проблясващата си повърхност света навън…

Пред очите и се разкри вътрешността на Залата на съглашението. Беше пълна с деца — нефилимски деца, насядали и правостоящи, скупчени заедно. Тук бяха и децата от семеиство Блекторн, сгушени един до друг. Джулиън седеше с бебето в скута, протегнал свободната си ръка, сякаш можеше да прегърне всичките си братя и сестри, да ги придърпа към себе си и да ги защити. Ема седеше близо до него с каменно изражение, а златният й меч проблясваше над рамото й…

Изведнъж образът отстъпи място на друг — Площада на Ангела. той представляваше бушуващо море от нефилими, а срещу тях — Помрачените в алените си дрехи и въоръжени до зъби. И не само те, със свито сърце видя Клеъри, но и елфически воини. Висок елф с коса, в която се смесваха сини и зелени кичури, се биеше с Еилиин Пенхалоу, която бе застанала пред майкаси с меч в ръка и с вид, сякаш бе готова да се сражава до последен дъх. В другия краи на площада Хелън се мъчеше да си пробие път до Еилиин, ала тълпата беше прекалено гъста. Битката я спъваше, също както и телата… тела на нефилимски воини, паднали и издъхващи, далеч повече в черни, отколкото в алени дрехи. Губеха битката, губеха я…