Касандра Клеър - Град на небесен огън

През него се виждаха облаци, плаващи по небето, а после от тях изведнъж изскочиха необикновени ездачи: ездачи, възседнали черни коне с копита от пламъци, и такива, които яздеха огромни черни кучета с горящи оранжеви очи. Имаше и наи-различни форми на транспорт — черни карети, в които бяха впрегнати скелети на жребци, и мотоциклети от кости, оникс и блестящ хром.

— Дивият лов — прошепна Джулс.

Вятърът беше живо същество, превръщащо облаците във възвишения и падини, по които ездачите се изкачваха и спускаха; виковете им се чуваха дори през воя на вятъра, в ръцете си стискаха оръжия — мечове и боздугани, копия и арбалети. Входната врата на Залата се разтресе и дървената греда, която я запречваше, стана на трески. Нефилимите отправиха ужасени погледи натам и Ема чу един от стражите, които ги пазеха, да прошепва дрезгаво:

— Дивият лов разпръсва нашите воини пред Залата. Помрачените разчистват желязото и гробищната пръст. Ще разбият вратата, ако пазачите не успеят да се отърват от тях!

— Пристигна Яростното воинство — обяви Таи, прекъсваики за миг броенето си. — Събирачите на мъртвите.

— Ала нали Съветът защити града от феите — възрази Ема. — Защо…

— Те не са обикновени феи — обясни Таи. — Солта, гробищната пръст, студено кованото желязо — нищо от това не действа срещу Дивия лов.

Дру се обърна и погледна нагоре.

— Дивият лов? Означава ли това, че Марк е тук? Дошъл е да ни спаси?

— Не бъди глупачка — смразяващо каза Таи. — Сега Марк е с Ловците, а те искат да има битки. Когато всичко свърши, идват, за да приберат мъртвите, и мъртвите им служат.

Дру сбърчи объркано лице. Сега вратата на Залата се тресеше мощно и пантите всеки миг заплашваха да се изтръгнат от стената.

— Но ако Марк не идва да ни спаси, кой тогава ще го направи?

— Никои — отвърна Таи и единствено нервното потрепване на пръстите му по мраморния под издаваше, че това изобщо го притеснява. — Никой няма да ни спаси. Всички ще умрем.

Джослин отново се хвърли върху вратата. Рамото и беше натъртено и окървавено, ноктите и — изпочупени от опитите и да изчовърка ключалката. От петнаисетина минути насам чуваше шум на битка, звуци, които не можеха да бъдат сбъркани — тичащи крака, демонски писъци…

Дръжката на вратата се завъртя. Джослин отскочи назад и сграбчи тухлата, която бе успяла да извади от стената. Не можеше да убие Себастиан, това и беше ясно, но ако успееше да го рани, да го забави…

Вратата се отвори и тухлата полетя от ръката и. Фигурата на прага се наведе и тухлата се удари в стената, а после Люк се изправи и я погледна любопитно.

— Надявам се, когато се оженим, да не ме посрещаш по този начин всеки път когато се прибера у дома.

Джослин се хвърли на врата му. Беше мръсен и окървавен, ризата му беше раздрана, а в десницата си стискаше меч, но в миг вдигна лявата си ръка и я притисна до гърдите си.

— Люк — промълви Джослин, заровила лице в шията му с чувството, че ще се пръсне на късчета, толкова силно трепереше от облекчение и щастие, и страх. Трепереше така, както бе треперила в ръцете му, когато научи, че е бил ухапан. Само ако тогава знаеше, ако си бе дала сметка, че го обича по онзи начин, по които обичаш, когато искаш да прекараш живота си с някого, всичко щеше да бъде различно.

Ала тогава нямаше да я има Клеъри. Тя се отдръпна лекичко и погледна в сините му очи.

— Дъщеря ни?

— Тук е — отвърна той и отстъпи назад, така че Джослин да види Изабел и Саймън, които чакаха в коридора отвън. И двамата като че ли се чувстваха страшно неловко, сякаш възрастни, които се прегръщат, бе наи-ужасната гледка, на която можеха да се натъкнат, дори и в демонските царства. — Да отидем да я намерим.

— Не съм сигурна — отчаяно каза Клеъри. — Ловците на сенки може и да не загубят? Възможно е да надвият противника.

Себастиан се усмихна.

— Заложи на това, ако искаш. Ала чуи! Ето че те дойдоха в Аликанте, онези, които яздят вихрите между световете. Те винаги отиват там, където има сеч. Виждаш ли ги?

Себастиан махна към прозореца, които гледаше към Аликанте. Клеъри видя Залата на съглашението, обляна в лунна светлина, и облаците, които се гонеха по небето… а после те се промениха и се превърнаха в нещо друго. Нещо, което бе виждала и преди, легнала на дъното на една лодка във Венеция заедно с Джейс. Дивият лов, препускащ по небето — сурови воини в тъмни дрехи, въоръжени до зъби и надаващи гръмки викове, докато призрачните им жребци се носеха по небето.