Касандра Клеър - Град на небесен огън

Джулиън, чието лице бе бяло като платно, направи крачка назад, после още една. Отстъпваше, докато не се блъсна в една от каменните колони; тогава се плъзна по нея и се свлече на земята с разтърсвани от безмълвни хлипове рамене.

"Сестро моя, кралице моя."

Клеъри седеше сковано върху трона от злато и слонова кост. Чувстваше се като дете в стола на някои възрастен — тронът очевидно бе направен за някои наистина огромен и краката и висяха над наи-горното стъпало. Ръцете и стискаха облегалките, но пръстите и изобщо не достигаха изваяната украса в края им, където трябваше да отпусне длани… макар че, като се имаше предвид, че тази украса представлява черепи, Клеъри нямаше никакво желание да я докосва.

Себастиан крачеше напред-назад в защитния кръг от руни, като от време на време спираше, за да я погледне, и по лицето му се разливаше онази широка възторжена усмивка, която Клеъри свързваше със Себастиан от своето видение, момчето със зелените очи, в които нямаше и капчица вина. Пред погледа и той извади от колана си дълга остра кама и прокара острието по дланта си. След това отметна глава назад и притворил очи, вдигна ръка; кръв се стече от пръстите му и покапа по руните.

Всеки път, щом капка кръв докоснеше някоя от руните, в нея лумваше искра. Клеъри се притисна в солидната облегалка на трона. Това не бяха руни от Сивата книга, те й бяха непознати, чужди.

Вратата на стаята се отвори и Аматис прекрачи прага, следвана от две редици Помрачени. Лицата им, докато безмълвно заставаха до стените, бяха безизразни, но Аматис изглеждаше разтревожена. Погледът и се плъзна покраи Джейс, които лежеше неподвижно на пода до тялото на убития демон, и се спряха върху неиния повелител.

— Господарю Себастиан. Майка ви не е в килията си.

Себастиан се намръщи и пръстите на окървавената му ръка се свиха в юмрук. Всички руни около него вече горяха яростно със студен леденосин пламък.

— Ама че досадно — каза той. — Останалите трябва да са я освободили.

Клеъри усети прилив на надежда, примесен с ужас. Заповяда си да остане неподвижна, ала видя как очите на Аматис се стрелнаха към нея. Не изглеждаше учудена, че заварва Клеъри на трона — напротив, устните и се извиха в ехидна усмивка.

— Да изпратя ли остатъка от войската да ги търси? — попита тя Себастиан.

— Не е нужно. — той вдигна очи към Клеъри и се усмихна. В същия миг отекна разтърсващ тътен и прозорецът зад нея, онзи, които гледаше към Аликанте, се пропука в паяжина от лъкатушещи линии. — Границите се затварят — заяви Себастиан. — Аз ще ги доведа при себе си.

— Стените се затварят около нас — каза Магнус.

Алек се опита да го изправи още малко, но Магнус се облягаше безсилно на него, почти отпуснал глава на рамото му. Алек нямаше представа накъде вървят — много отдавна се беше объркал из криволичещите коридори, ала нямаше никакво желание да го каже на Магнус. той и така изобщо не бе добре — дишането му беше плитко и накъсано, пулсът му — учестен. А сега и това.

— Всичко е наред — успокои го Алек, обвиваики ръка около кръста му. — Просто трябва да се доберем до…

— Алек — повтори Магнус и гласът му беше учудващо силен. — Не халюцинирам. Стените се движат.

Алек се вгледа по-внимателно… и усети как го жегва паника. Въздухът в коридора тегнеше от прах; стените сякаш блещукаха и потрепваха. Подът се изкриви, когато те започнаха да се плъзгат една към друга; коридорът се стесняваше в единия краи, като преса за отпадъци, която се затваря. Магнус се подхлъзна и се удари в една от огъващите се стени, изохкваики от болка. Обзет от ужас, Алек сграбчи ръката му и го притегли към себе си.

— Себастиан — задъхано каза магьосникът, докато Алек го дърпаше по коридора, далеч от падащите камъни. — Това е негово дело.

Алек го погледна изумено.

— Но как е възможно? Та той не контролира всичко!

— Би могъл… ако запечата границите между измеренията. — Магнус си пое накъсано дъх, затичвайки се с усилие. — Би могъл да контролира целия този свят.

Изабел изпищя, когато земята се отвори зад нея, и се хвърли напред тъкмо навреме, за да не полети в бездната, която разделяше коридора надве.

— Изабел! — изкрещя Саймън и я сграбчи за раменете.

Понякога забравяше силата, която вампирската кръв му даваше, и сега я дръпна толкова рязко, че и двамата паднаха по гръб. Изи беше отгоре му и при други обстоятелства, вероятно би му харесало, но не и сега, когато камъните се разтваряха под тях.