Касандра Клеър - Град на небесен огън

Стресната от пронизващия вои на сирена, раздрал внезапно въздуха, Ема седна рязко в леглото и листовете се разпиляха по пода. Сърцето и биеше лудешки. През отворения прозорец на спалнята си виждаше как демонските кули пулсират в златно и червено. Цветовете на войната.

Тя се изправи и посегна към боиното си облекло, което висеше на една закачалка краи леглото. Едва бе успяла да се напъха в него и тъкмо се навеждаше, за да завърже ботушите си, когато вратата се отвори рязко. Джулиън нахлу с такъв устрем, че успя да спре едва в средата на стаята, местеики поглед от листовете по пода към Ема.

— Ема… не чу ли речта?

— Бях задрямала.

Ема изстреля думите, докато пристягаше ремъците, които придържаха Кортана на гърба й, след което пъхна меча в ножницата.

— Градът е под атака — каза Джулиън. — Трябва да отидем в Залата на съглашението. Ще заключат там всички деца — това е най-сигурното място в града.

— Няма да отида — заяви Ема.

Джулиън я зяпна. Носеше дънки, якето на боиното си облекло и маратонки; в колана му беше втъкнат къс меч. Меките му кестеняви къдрици бяха разбъркани и несресани.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да се крия в Залата на съглашението. Искам да се бия.

Джулс зарови пръсти в разчорлената си коса.

— Ако ти се биеш, ще се бия и аз. А това означава, че няма кои да отнесе Тави в Залата на съглашението, нито кой да защитава Ливи, Тай и Дру.

— Ами Хелън и Ейлийн? — попита Ема. — Семейство Пенхалоу…

— Хелън ни чака. Всички от семеиство Пенхалоу вече са в Гард, включително и Еилиин. Вкъщи не е останал никои, освен нас и Хелън — отвърна Джулиън, протягайки ръка към Ема. — Хелън не може да защитава всички ни и едновременно с това да носи бебето; тя е сама. — Джулс я погледна и Ема видя страха в очите му, страха, който той така внимаваше да крие от по-малките си братя и сестри. — Ема, ти си наи-добрият воин сред нас. Не си просто моя приятелка, а аз не съм просто техният по-голям брат. Аз съм техният баща или поне наи-близкото до баща, с което разполагат. Те се нуждаят от мен, а аз имам нужда от теб. — Очите му с цвят на море бяха огромни насред бледото му лице; той изобщо не приличаше на чиито и да било баща. — Моля те, Ема.

Ема вдигна бавно ръка и улови неговата, преплитаики пръсти в неговите. Видя почти незабележимата му въздишка на облекчение и усети как гърдите и се стегнаха. Зад него, през отворената врата, можеха да ги зърнат: Тави и Дру, Ливия и Тиберий. Нейната отговорност.

— Да вървим — каза тя.

На върха на стълбището Джейс пусна ръката на Клеъри и тя се улови за парапета, мъчеики се да не кашля, макар да имаше чувството, че дробовете и се мъчат да се изтръгнат от гърдите и. Джейс я погледна — Какво не е наред? — но после изведнъж настръхна. Зад тях се чуваха тичащи стъпки. Помрачените бяха по петите им.

— Хайде — каза Джейс и отново се втурна да бяга.

Макар и с усилие, Клеъри се затича след него. той като че ли знаеше точно къде отива и Клеъри предположи, че използва картата на техния Гард, която имаше в главата си, за да се добере до сърцето на крепостта.

Свърнаха в дълъг коридор и по средата му Джейс спря пред двукрила метална врата, върху която бяха вдълбани непознати руни. Клеъри би очаквала да се натъкнат на руни за смърт, нещо, говорещо за Ад и мрак, ала това бяха руни на скръб, оплакващи един унищожен свят. Чия ръка ги бе изваяла тук, зачуди се тя, в какъв ли изблик на безмерна мъка? И преди бе виждала руни на скръб. Ловците на сенки ги носеха, когато някой, когото обичаха, загине, макар руните изобщо да не уталожваха скръбта. Ала има разлика между това, да оплакваш един човек и да оплакваш цял свят.

Джейс наведе глава и я целуна по устните, бързо и страстно.

— Готова ли си?

Клеъри кимна и Джейс отвори вратата, пристъпвайки вътре. Тя го последва.

Озоваха се в помещение, голямо поне колкото Заседателната зала в техния Гард. Таванът се извисяваше високо над тях, ала вместо редици от пеики тук имаше гол мраморен под, ширнал се пред подиума в единия краи на залата. Зад него имаше два масивни прозореца. И през двата струяха лъчите на залеза, макар единият да имаше цвят на злато, а другият — цвят на кръв.

Насред стаята, облян от кърваво златна светлина, бе коленичил Себастиан. Рисуваше руни по пода — кръг от тъмни, свързани символи. Осъзнала какво прави, Клеъри пристъпи към него… и отскочи назад с писък, когато пред нея се надигна огромна сива фигура.