Касандра Клеър - Град на небесен огън

Това беше дива усмивка — доволна и предвкусваща. Беше облечен в безупречно чисто алено бойно облекло, а косата му грееше като желязо, когато поклати глава.

— Клеъри, Клеъри. Наистина те мислех за много по-умна.

Клеъри се закашля. Имаше чувството, че се дави от прахта и от страх. По кожата й преминаха тръпки, сякаш бе погълнала чист адреналин.

— По-умна от какво? — попита и едва не потрепери, когато ехото от гласа и отскочи между каменните стени. Те бяха голи — никакви картини, никакви гоблени, които да смекчат суровостта им.

Макар че какво друго да очаква от един демонски свят. Разбира се, че нямаше да има никакво изкуство.

— Ние сме тук — каза тя. — В крепостта ти. Петима, а ти си само един.

— А, да. Изненадан ли се очаква да изглеждам? — Себастиан изкриви лице в гримаса на престорено учудване, от която стомахът на Клеъри се сви. — Кои би повярвал ! — насмешливо каза той. — Имам предвид, дори да оставим настрани това, че очевидно бях предупреден за идването ви от кралицата, откакто сте тук, вие запалихте огромен огън, опитахте се да откраднете вещ, отбранявана от демони… ами че само дето не нарисувахте огромна припламваща стрелка, която да сочи точно къде се намирате. — той въздъхна. — Винаги съм знаел, че почти до един сте ужасяващо глупави. Дори Джейс, е, ами ти си хубав, но не се отличаваш с кои знае какъв ум, нали? Може би ако беше прекарал още няколко години с Валънтаин… ала не, вероятно и това не би помогнало. Херондеил откраи време е род, които се слави повече с линията на челюстта си, отколкото със своята интелигентност. А що се отнася до Лайтууд — колкото по-малко кажем за тях, толкова по-добре. Поколения от идиоти. Но Клеъри…

— Пропусна мен.

Себастиан неохотно обърна поглед към Саймън, сякаш той беше отвратителен.

— Е, вярно, че от теб човек изобщо не може да се отърве. Досаден малък вампир. Знаеш ли, че убих онзи, които те превърна? Мислех, че вампирите би трябвало да усещат подобни неща, ала ти ми се струваш напълно безразличен. Ама че коравосърдечност.

Клеъри почувства Саймън да настръхва до нея и си го спомни в пещерата — как се бе превил одве от болка и им бе казал, че сякаш е бил пронизан в гърдите.

— Рафаел — прошепна той; до него Алек беше видимо пребледнял.

— Ами останалите? — дрезгаво попита той. — Магнус… Люк…

— Майка ни — каза Клеъри. — Несъмнено дори ти не би я наранил.

Усмивката на Себастиан изглеждаше така, сякаш ще се скърши.

— Тя не ми е майка— заяви, а после сви рамене с пресилено раздразнение. — Жива е. Що се отнася до магьосника и върколака — не знам, от доста време не съм ги наглеждал. Магьосникът определено не изглеждаше добре, когато го видях за последен път — добави той. — Не мисля, че това измерение му се отразява добре. Нищо чудно и да е умрял досега. Но определено не може да очаквате да предвидя това.

— А това можеш ли да предвидиш! — С едно мълниеносно движение Алек вдигна лъка си и опъна тетивата.

Стрелата полетя право към Себастиан… които бе бърз като светкавица — улови я във въздуха, обвиваики пръсти около трептящите и пера. Клеъри чу как Изабел си пое рязко дъх, почувства и ужаса, който се разля по собствените й вени.

Себастиан насочи върха на стрелата към Алек, сякаш бе учител, размахващ линийка, и изцъка неодобрително с език.

— Лошо момче. Да се опитваш да ме нараниш тук, в моята крепост, в самото сърце на могъществото ми! Както казах, ти си глупак. Вие всички сте глупаци. — При тези думи той изви китка и стрелата се счупи със звук, които отекна като изстрел в стаята.

Двукрилите врати в двата края на преддверието се отвориха и вътре нахлуха демони.

Клеъри го бе очаквала, подготвила се бе за това, но за подобно нещо човек не можеше да се подготви наистина. През живота си бе виждала много демони, ала при вида на създанията, прииждащи от двете им страни (паякообразни същества с дебели, отровни тела; човекоподобни чудовища без кожа, от които капеше кръв; изчадия с хищни нокти и остри зъби; огромни богомолки с широко зеинали челюсти), имаше чувството, че кожата и иска да изпълзи надалече от тялото и. Заповяда си да остане неподвижна и вдигна глава към брат си, той срещна погледа и с тъмните си очи и Клеъри си спомни момчето от своето видение, онова, което имаше очи, зелени като нейните.

Между веждите му легна бръчка и като вдигна ръка, той щракна с пръсти.

— Спрете!

Демоните замръзнаха по местата си от двете страни на малката групичка. Клеъри чуваше дрезгавото дишане на Джейс, усети как пръстите му докосват ръката зад гърба й. Безмълвен сигнал. Приятелите й не помръдваха край нея.