Касандра Клеър - Град на небесен огън

Тя посегна към Хеосфорос, но бързо размисли и вместо това извади една кама от колана си, преди да се хвърли покраи скалата. От другата страна склонът се спускаше надолу; Тъмен Гард се извисяваше над тях, мрачен и опустошен. Четирима ловци на сенки, облечени в червено, се оглеждаха наоколо в потрес. Една русокоса жена лежеше на земята, а от гърлото й стърчеше стрела.

Това обяснява задавения звук, помисли си Клеъри леко замаяна, докато Алек отново зареждаше лъка си. Втора стрела полетя във въздуха и се заби в крака на един от мъжете, тъмнокос и пълен. той политна назад с вик и само след миг камшикът на Изабел се впи в гърлото му. Докато той се свличаше, Джейс се хвърли напред и използва падането му, за да оттласне собственото си тяло напред. Оръжията му проблеснаха, прорязваики въздуха като ножици, и отсякоха главата на един плешив мъж, по чиито червени дрехи имаше петна от засъхнала кръв. Изригналият фонтан от кръв го покри с нов ален слои и обезглавеният му труп рухна на земята. Разнесе се пронизителен писък и жената, която стоеше зад него, вдигна извито острие, за да посече Джейс. Камата на Клеъри полетя и се заби право в челото на жената. Тя се свлече на земята, без да издаде нито звук.

Последният от Помрачените се втурна да бяга, препъваики се, нагоре по хълма. Саймън се стрелна покраи Клеъри с движение, прекалено бързо, за да бъде проследено с поглед, и скочи като котка. Помраченият падна с вик на ужас и Клеъри видя как Саймън се надвеси над него, нанасяйки удар като змия.

Разнесе се звук като късане на хартия и те всички извърнаха поглед. След няколко дълги мига Саймън се надигна от неподвижното тяло и пое надолу по склона към тях. Ризата му бе изцапана с кръв, кръв имаше и по ръцете и лицето му. Той се закашля и извърна глава на една страна, плюейки отвратено.

— Горчи — каза той. — Кръвта. Има вкус като тази на Себастиан.

Изабел изглеждаше, сякаш и бе прилошало, така както изобщо не и беше прилошало, докато прерязваше гърлото на тъмния нефилим.

— Мразя го — заяви тя изведнъж. — Себастиан. Онова, което им е причинил — по-ужасно е, отколкото ако ги беше убил. Те вече не са хора. Когато умрат, не може да бъдат погребани в Града на тишината. И никои няма да скърби за тях. Защото те вече са били оплакани. Ако аз обичах някого и той бъдеше превърнат по този начин… бих предпочела да умре.

Тя дишаше тежко; никой не каза нищо. Най-сетне Джейс погледна към небето, а златните му очи проблясваха насред изцапаното му лице.

— Да се махаме — слънцето започва да залязва, а и някой може да ни е чул.

Те свалиха бойното облекло от убитите Помрачени, бързо и безшумно. Имаше нещо отвратително в това, което правеха; нещо, което не изглеждаше чак толкова страшно, докато Саймън излагаше стратегията си, ала сега бе ужасяващо. Клеъри беше убивала и преди — демони и бездушни; щеше да убие Себастиан, но нямаше как да го стори, без да нарани и Джейс. Ала в това, да свалят дрехите от мъртвите тела на нефилими, дори и такива, които бяха белязани с руните на смъртта и Ада, имаше нещо мрачно и касапско. Тя се вгледа в лицето на един от убитите, мъж с кестенява коса, и неволно се запита дали не е бащата на Джулиън.

Облече якето и панталоните на по-дребната жена, но въпреки това те и бяха големи. Бързо рязване с ножа тук-там, скъси ръкавите и крачолите, а коланът с оръжието пристегна панталона на кръста и. Алек не можеше да направи кои знае какво — получи якето на наи-едрия от ловците на сенки и то му висеше като чувал. Ръкавите на Саймън му бяха прекалено къси и тесни и той сряза шевовете на раменете, та дрехата да не пречи на движенията му. Джейс и Изабел извадиха късмет — техните дрехи им бяха по мярка, макар тези на Изабел да бяха опръскани със засъхваща кръв. Джейс дори изглеждаше добре в червено, което беше адски дразнещо.

Скриха телата зад каменната грамада и отново поеха нагоре по хълма. Джейс беше прав — слънцето наистина залязваше, окъпваики демонското царство в цветовете на огън и кръв. Постепенно те тръгнаха в крак, докато все повече се приближаваха до внушителния силует на Тъмен Гард.

Внезапно склонът, които до този момент се изкачваше нагоре, стана полегат и ето че те достигнаха целта си — платото, ширнало се пред крепостта. Сякаш гледаха два фотографски негатива, наложени един върху друг. В ума си Клеъри виждаше Гард такъв, какъвто беше в техния свят: хълмът, покрит с дървета и зеленина; градините, които обграждаха крепостта; сиянието на магическата светлина, в която бе окъпан, денем огряван от слънце, а нощем — от звезди.