Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не — отвърна тя. — Но наистина ли се опитваш да кажеш, че няма значение кой ги е убил? Че не трябва дори да искам да узная защо?

— Какво защо? — Тиберии стоеше на прага. Непокорни черни къдрици влизаха в очите му и той изглеждаше по-малък от своите десет години, впечатление, което допълнително се подсилваше от плюшената пчела, висяща от ръката му. — Къде е Джулиън?

— Слезе в кухнята, за да вземе нещо за хапване — отвърна Хелън. — Гладен ли си?

— Сърдит ли ми е? — попита Тай, поглеждайки към Ема.

— Не е, но знаеш, че не му е приятно, когато му крещиш или се нараняваш — предпазливо каза Ема.

Трудно бе да прецени човек какво би могло да изплаши Таи или да го накара да получи пристъп на гняв. Опитът я беше научил, че бе наи-добре да му се каже неподправената истина. Онзи тип лъжи, които хората редовно пробутваха на децата, като "Тази инжекция изобщо няма да боли", при Тай имаха пагубен резултат.

Предишния ден Джулиън бе прекарал доста време, вадеики парчета стъкло от окървавените крака на брат си и му беше обяснил доста строго, че ако някога отново тръгне по натрошено стъкло, той ще го издаде на възрастните и тогава Таи ще трябва да си понесе заслуженото наказание. В отговор Таи го беше ритнал, оставяйки кървав отпечатък от крак върху ризата на брат си.

— Джулс просто иска да си добре — каза Ема. — Това е всичко, което иска.

Хелън протегна ръце към Таи… не че Ема я винеше. Таи изглеждаше толкова малък и свит, а начинът, по които стискаше пчелата, я караше да се тревожи за него. Тя също би искала да го прегърне. Само че Таи не обичаше да го докосват; никои, освен Ливи. той се отдръпна от своята полусестра и отиде до прозореца. След миг Ема се присъедини към него, като внимаваше да не застане прекалено близо.

— Себастиан може да влиза и да излиза от града — каза Тай.

— Да, но той е само един и не проявява кои знае какъв интерес към нас. Освен

това вярвам, че Клейвът има план как да ни защитят.

— И аз вярвам така — промълви Таи, загледан през прозореца, и посочи нещо навън. — Просто не знам дали ще сработи.

На Ема и отне един миг, докато разбере какво и сочи. Улиците бяха претъпкани, и то не с обикновени минувачи. Нефилими в униформи на Гард, както и някои в боино облекло, се движеха нагоре-надолу, понесли чукове, пирони и кутии с предмети, които накараха Ема да зяпне — ножици и подкови, ками и ножове, и наи различни оръжия, и дори кутии, в които маи имаше пръст. Един мъж носеше няколко торби от зебло с надпис СОЛ.

Върху всяка кутия и всяка торба имаше един и същи символ — спирала. Ема го беше виждала в Кодекса — печатът на Спираловидния лабиринт на магьосниците.

— Студено желязо — замислено каза Таи. — Ковано, не нагорещено и оформено. Сол и гробищна пръст.

Лицето на Хелън беше придобило онова изражение, което възрастните надяват, когато знаят нещо, но не искат да ти кажат какво е. Ема погледна към Таи, тих и спокоен, докато сериозните му сиви очи следяха движението по улицата навън. До него стоеше Хелън, която бе станала от леглото с тревожен вид.

— Поискали са да им изпратят магически амуниции — каза Таи. — От Спираловидния лабиринт. А може би магьосниците сами са го предложили. Трудно е да се каже.

Ема погледна през прозореца, а след това отново към Таи, които я наблюдаваше през дългите си ресници.

— Какво означава това?

По устните на Тай се разля рядка, непривична за него усмивка.

— Означава, че онова, което пишеше в бележката на Марк, е вярно — заяви той.

Клеъри не помнеше нито тя, нито някои от останалите някога да са били покрити с толкова много руни, нито да е виждала някои от семеиство Лайтууд да носи толкова от магическите знаци, колкото имаха сега. Тя ги беше нарисувала до последната, влагаики в тях цялото си същество — цялото си желание да останат невредими, целия си копнеж да открие майка си и Люк.

Ръцете на Джейс приличаха на карта: руни се разпростираха по ключиците и гърдите му, по опакото на ръцете му. Собствената и кожа и се струваше чужда. Спомни си как веднъж бе видяла момче, което беше татуирало върху кожата си сложната мускулатура на човешкото тяло — беше си помислила, че изглежда така, сякаш е направено от стъкло. Нещо подобно като че ли се бе случило с тях, каза си Клеъри, докато се катереха по хълма към Тъмен Гард, а картата на смелостта и надеждите им, на мечтите и желанията им бе изрисувана върху телата им. Ловците на сенки не бяха най-откритите хора, но кожата им не лъжеше.