Касандра Клеър - Град на небесен огън

Тук върхът на хълма беше безплоден и брулен от вятър, толкова силен, че проникваше през дрехите. Червеният хоризонт приличаше на прерязано гърло. Всичко бе окъпано в тази алена светлина — от тълпата Помрачени, които крачеха напред-назад из платото, до самия Тъмен Гард. Сега, когато бяха толкова близо, те вече можеха да видят стената, която го обграждаше, и здравата порта.

— Наи-добре си вдигни качулката — обади се Джейс зад Клеъри и без да и даде време да го стори, го направи вместо нея. — Косата ти те издава.

— На Помрачените? — попита Саймън, които изглеждаше адски странно в червеното боино облекло. Клеъри никога не си го беше представяла в боино облекло.

— На Себастиан — кратко отвърна Джейс и също си сложи качулката.

Те всички бяха извадили оръжията си: камшикът на Изабел проблясваше в алената светлина, Алек стискаше здраво лъка си. Джейс бе обърнал поглед към Тъмен Гард и Клеъри почти очакваше да каже нещо, да произнесе реч, да отбележи случая. Ала той не го направи. Клеъри виждаше острите ъгли на скулите му под качулката, здраво стиснатата челюст. Беше готов. Те всички бяха.

— Към портата — заяви Джейс и тръгна напред.

Клеъри усети как я залива студ — студът на битката, от които гръбнакът и бе прав като стрела, дишането и — равномерно. Тук пръстта не беше същата, забеляза тя сякаш отстрани. За разлика от пясъка в пустинята, тук тя бе утъпкана от безброи крака. В този миг покраи нея мина воин в червени дрехи — чернокож мъж, висок и мускулест. Не им обърна никакво внимание. Изглежда, че патрулираше, също като още неколцина от Помрачените, нещо като предварително установен път напред-назад. Бяла жена с посивяваща коса вървеше на няколко крачки след него и Клеъри усети как мускулите и се напрегнаха — Аматис? Ала когато жената се доближи още малко, Клеъри видя, че не я познава. Въпреки това усети очите на жената върху себе си и останалите и изпита облекчение, когато я отминаха.

И ето че Гард вече се издигаше пред тях с масивната си, желязна порта. Върху нея беше гравирана ръка, стиснала оръжие — скиптрон, увенчан от сфера. Очевидно бе, че портата бе понесла години на оскверняване. Повърхността и бе нащърбена и изподраскана, оплискана тук-там с демонска кръв и нещо, което смущаващо много приличаше на засъхнала човешка кръв.

Клеъри пристъпи напред със стили в ръка, представяики си съвсем ясно руната за отваряне, която щеше да нарисува… ала портата зеина широко още щом я докосна. Тя погледна учудено към останалите. Джейс дъвчеше долната си устна; Клеъри повдигна въпросително вежди и той сви рамене, сякаш искаше да каже: "Продължаваме напред. Какво друго можем да сторим?".

И те продължиха. От другата страна на портата имаше мост, прехвърлен над тясна клисура, чието дъно тънеше в мрак, по-гъст от мъгла, и сенки. Изабел мина първа, с камшик в ръка; Алек беше последен, обърнат назад, с готов за стрелба лък. Докато вървяха по моста в редица един след друг, Клеъри хвърли поглед към бездната под тях и едва не отскочи назад — мракът имаше крайници, дълги и извити като паешки крака, и нещо, което приличаше на лъскави жълти очи.

— Не гледаи — тихо каза Джейс и Клеъри прикова очи в камшика на Изабел, които блещукаше със златна светлина пред тях, достатъчно силна, та когато стигнаха до входната врата на крепостта, Джейс лесно откри резето и отвори.

Посрещна ги мрак. Те се спогледаха, внезапно вцепенени, неспособни да помръднат. Клеъри си даде сметка, че се взира в останалите и се мъчи да запечата образите им в паметта си: кафявите очи на Саймън; начина, по които ключицата на Джейс се извиваше под червеното яке; повдигнатите вежди на Алек; тревожно смръщеното лице на Изабел.

Престани — заповяда си Клеъри. — Това не е краят. Не ги виждаш за последен път.

Тя погледна назад. От другата страна на моста беше портата — зейнала широко, а отвъд нея стояха Помрачените. Те не помръдваха и на Клеъри и се стори, че те също гледат, че всичко бе притихнало в този спиращ дъха миг преди падането.

Сега. Тя направи крачка напред и пристъпи в мрака. Чу Джейс да изрича името и зад нея — съвсем тихо, почти шепнешком, а в следващия миг вече бе прекрачила прага и ето че навсякъде лумна светлина, ослепителна в своята неочакваност. Чу шепота на останалите, докато заставаха до нея, а после усети как я лъхна струя студен въздух и вратата се затвори зад гърба им.

Клеъри вдигна очи. Намираха се в огромно преддверие с размерите на Залата на съглашението. Две внушителни спираловидни стълбища, издялани от камък, се издигаха нагоре — извиваха се едно около друго, преплетени, без никъде да се срещат. Всяко имаше каменни перила от двете си страни и на едно от по-близките се бе облегнал Себастиан и ги гледаше с широка усмивка.