Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ти — прошепна той; Клеъри се взираше в него като омагьосана, неспособна да откъсне ужасени очи от това, което бе сторила. Върху лицето му нямаше и следа от цвят, сякаш лист хартия, опънат върху кости. Боеше се да погледне към гърдите му; якето му се бе свлякло и тя виждаше тъмното петно върху ризата му, като разлята киселина. — Затворила си… небесния огън… в меча — каза той. — Постъпила си… умно.

— Просто една руна. — Все така коленичила, Клеъри се приведе над него, обхождаики го с поглед. Изглеждаше различен, не само очите, но и очертанията на лицето му — линията на челюстта му бе по-мека, устните нямаха предишната си жестока извивка. — Себастиан…

— Не. Не съм той. Аз съм… Джонатан — прошепна той. — Аз съм Джонатан.

— Вървете при Себастиан! — Беше Аматис, която се изправи заедно с всички Помрачени. По лицето й се четяха скръб и ярост. — Убийте момичето!

С огромно усилие Джонатан се надигна и се опита да седне.

— Не! — изкрещя той дрезгаво. — Не се приближавайте!

Тъмните нефилими, които вече бяха тръгнали напред, спряха озадачени. Миг по-късно Джослин си проправи път между тях; мина покраи Аматис, без да я погледне, и изкачи стъпалата на бегом. Тръгна към Себастиан — Джонатан — и се вкамени над него, гледайки го с удивление, примесено с невъобразим ужас.

— Маико? — Взираше се нагоре така, сякаш не виждаше ясно. Изведнъж се закашля и от устата му потече кръв. Дъхът му излизаше с хриптене от дробовете.

"Понякога сънувам момче със зелени очи, момче, което никога не е било отровено с демонска кръв, което може да се смее, да обича, да бъде човек и именно това е момчето, за което ридаех, ала то никога не е съществувало."

Лицето на Джослин стана кораво, сякаш тя събираше сили да направи нещо. Коленичи до Джонатан и взе главата му в скута си. Клеъри я гледаше с широко отворени очи — не мислеше, че майкаи е в състояние да го докосне по този начин. Ала Джослин откраи време обвиняваше себе си за съществуването на Джонатан. В решителното и изражение имаше нещо, което казваше, че тя го бе довела на този свят и щеше да бъде до него, когато го напуска.

В мига, в които главата на Джонатан се отпусна в скута и, дишането му стана по-леко.

— Съжалявам — с усилие промълви той; върху устните му бе избила кървава пяна. — Толкова много… — Очите му откриха Клеъри. — Знам, че не мога да сторя, нито да кажа каквото и да било, което да ми помогне да заслужа дори зрънце милост, преди да умра. Не бих те винил, ако просто ми прережеш гърлото. Ала аз… се разкайвам. Толкова… съжалявам.

Клеъри сякаш бе онемяла. Та какво можеше да каже? Всичко е наред? Ала това не беше вярно. Нищо от онова, което той бе сторил, не беше наред, нито на света, нито на нея. Има неща, които не може да бъдат простени. И все пак, не той бе извършил всички тези неща, не точно. Човекът пред нея, момчето, което майкаи държеше така, сякаш бе неиното изкупление — това не беше Себастиан, които бе измъчвал и убивал, и посял разруха. Клеъри си спомни думите на Люк, изречени сякаш преди години: "Онази Аматис, която служи на Себастиан, е не повече моя сестра, отколкото онзи Джейс, които служеше на Себастиан, беше момчето, което ти обичаш. Не повече моя сестра, отколкото Себастиан е синът, който майка ти би трябвало да има".

— Недей — каза той, полупритворил очи. — Виждам, че се опитваш да откриеш отговора, сестро моя. Дали заслужавам прошка така, както Люк би простил на сестра си, ако Пъкленият бокал я освободеше от властта си. Ала виждаш ли, някога тя беше неговата сестра. Беше човешко същество. Аз… — той се закашля и от устата му бликна още кръв. — Аз никога не съм съществувал. Небесният огън изгаря всичко зло. Джейс оцеля, когато Славния го прониза, защото е добър. Достатъчно голяма част от него остана непокътната, за да може той да продължи да живее. Но аз се родих, изтъкан от поквара. И сега от мен не е останало достатъчно, за да оцелея. Пред себе си виждаш единствено призрака на някои, които би могъл да съществува, това е всичко.

Джослин плачеше безмълвно; изпънала гръб, тя седеше съвършено неподвижна, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Трябва да ти кажа — прошепна Джонатан. — Когато умра… Помрачените ще ви нападнат. Няма да мога да ги спра. — той отново погледна към Клеъри. — Къде е Джейс?

— Тук съм.

И наистина, той също се бе качил на подиума; изражението му бе твърдо, объркано и тъжно. Клеъри срещна очите му. Знаеше колко трудно трябва да му е било да играе ролята си, да остави Себастиан да си мисли, че тя е негова, да позволи на Клеъри да рискува себе си в последния миг. Знаеше и колко трудно трябва да бе за него, които така силно бе жадувал разплата, да погледне Джонатан и да осъзнае, че онази част от Себастиан, която би могла — която би трябвало — да бъде наказана, вече не съществува. Сега пред него лежеше друг, някои съвсем различен, който никога не бе имал шанс да живее и никога нямаше да го получи.