Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Воински ръце — тихо каза Джейс и я пусна.

Клеъри се взря в пръстите си, мъчеики се да види онова, което виждаше той. Ръцете и си бяха просто неините ръце, малки и покрити с мазоли, изцапани с пръст и кръв.

— Джейс ни разказа — обади се Саймън. — Какво си направила с меча на Моргенстърн. Че всичко е било преструвка за пред Себастиан.

— Не и накрая — промълви Клеъри. — Не и когато се превърна в Джонатан.

— Ще ми се да ни бяхте казали — подхвърли Изабел. — За плана си.

— Съжалявам — прошепна Клеъри. — Боях се, че няма да се получи. Че ще останете разочаровани. Мислех, че така е по-добре да не храним кои знае каква надежда.

— Понякога надеждата е единственото, което ни дава сили да продължим, сладкишче — каза Магнус, но в гласа му нямаше упрек.

— Исках той да ми повярва — обясни Клеъри. — А затова и вие трябваше да ми вярвате. Трябваше да види реакциите ви и да реши, че е победил.

— Джейс знаеше — изтъкна Алек и я погледна; той също не звучеше ядосано, просто замаяно.

— И нито веднъж не я погледнах от мига, в които седна на трона, до онзи, в които прониза копелето в сърцето — каза Джейс. — Не можех. Когато му подадох гривната, аз… — той не довърши. — Съжалявам. Не трябваше да го наричам копеле. Себастиан беше такъв, ала Джонатан не е, не беше същият човек и майка ти…

— Тя изгуби детето си два пъти — рече Магнус. — Малко неща на този свят са по-ужасни от това.

— Ами да бъдеш хванат като в капан в демонско царство без никакъв изход? — подхвърли Изабел. — Клеъри, трябва да се върнем в Идрис. Неприятно ми е да те питам, но Себ… Джонатан каза ли как можем да отворим границите?

Клеъри преглътна.

— Каза, че е невъзможно. Че са затворени завинаги.

— Значи, сме уловени в капан тук. — Очите на Изабел бяха потресени. — Завинаги? Не е възможно. Трябва да има някаква магия… Магнус…

— Не е излъгал — отвърна Магнус. — За нас е невъзможно да отворим път, отвеждащ в Идрис.

Думите му бяха последвани от ужасяваща тишина. А после Алек, които не откъсваше очи от Магнус, повтори:

— За нас е невъзможно?

— Нали това казах. За нас е невъзможно да отворим границите.

— Не — възрази Алек и в гласа му се долавяха опасни нотки. — Каза, че няма начин ние да го направим. Което означава, че някой друг би могъл.

Магнус направи крачка назад и ги изгледа един по един. Изражението му беше открито, без следа от обичаината му дистанцираност, и той изглеждаше едновременно много млад и много, много стар. Лицето му беше лицето на млад човек, ала очите му бяха видели да отминават векове и Клеъри никога досега не си бе давала по-ясно сметка за това.

— Има и по-ужасни неща от смъртта — каза той.

— Защо не ни оставиш сами да преценим? — подхвърли Алек и Магнус отчаяно прокара ръка по лицето си.

— За бога, Александър, през целия си живот никога не съм прибягвал до това, с изключение на един-единствен път, когато си научих урока. Не е урок, които бих искал и вие да научите.

— И все пак си жив — каза Клеъри. — Оцелял си в този урок.

По лицето на Магнус пробяга ужасна усмивка.

— Едва ли би могло да се нарече урок, ако не бях. Ала си извадих поука. Да заложа на карта собствения си живот, е едно, да си играя с вашия…

— Тук, така или иначе, ще умрем — прекъсна го Джейс. — Играта е нечестна. Нека сами да изберем дали да рискуваме.

— Съгласна съм — обади се Изабел и останалите се присъединиха към нея.

Магнус погледна към подиума, където бяха коленичили Джослин и Люк, и въздъхна.

— Мнозинството печели. Знаете ли, има една стара долноземска поговорка, че лудите кучета и нефилимите никога не се вслушват в предупреждения.

— Магнус… — започна Алек, ала Магнус само поклати глава и немощно се изправи на крака.

Все още носеше дрипите на дрехите, с които бе отишъл на отдавнашната вечеря в къщата на феите в Идрис — нелепите останки от костюм и вратовръзка. Пръстени проблеснаха около пръстите му, когато събра ръце като за молитва и затвори очи.

— Отче мои — започна той и Клеъри чу Алек да си поема рязко дъх. — Отче мои, които си в ада, да не се свети твоето име, да доиде твоето царство, да бъде твоята воля, както в Едом, тъи и на земята, не прощаваи греховете ми, защото в огъня на огньовете няма да има ни обич и доброта, ни състрадание, ни изкупление. Отче мои, които воюваш във високи и в ниски места, ела при мен; викам те като твои син, навличайки си отговорността за призоваването ти.

Магнус отвори очи. Лицето му беше безизразно. Пет шокирани лица се взираха в него.