Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ама че глупачка! Аз съм Принц на Ада. Мога да сривам стените между световете. Мога да създавам светове и да ги унищожавам. Мислиш ли, че не съм в състояние да върна назад трансформацията, която превръща един човек във вампир? Мислиш ли, че не съм в състояние да накарам сърцето му отново да забие? Детска игра.

— Но защо ти е да го правиш? — попита Клеъри озадачено. — Защо ти е да направиш така, че той да живее? Ти си демон. Не те е грижа…

— Не ме е грижа. Ала искам. Има още едно нещо, което искам от вас — нещо, което да направи сделката още по-съблазнителна. — той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха като остри кристали.

— Какво? — Гласът на Магнус потрепери. — Какво искаш?

— Спомените му — заяви Асмодей.

— Азазел взе по един спомен от всеки от нас в замяна на услугата си — каза Алек. — Каква е тази ваша пристрастеност към спомените?

— Дадени доброволно, човешките спомени са като храна за нас — обясни Асмодеи. — Демоните живеят, поддържани от крясъците и агонията на прокълнатите в мъките им. Е, представете си тогава колко приятно разнообразие е един пир с щастливи спомени. Смесени заедно, те са невероятно вкусни — сладкото и горчивото. — той се огледа наоколо с блеснали очи. — А вече усещам, че ще получа цял куп щастливи спомени, малки вампире, защото ти си силно обичан, не е ли така?

Саймън изглеждаше нервен.

— Но ако вземеш спомените ми, кой ще бъда тогава? Не…

— Е — отвърна Асмодеи. — Предполагам, че бих могъл да взема и последния ти спомен и да те оставя като пълен идиот, но кому са потребни спомените на едно бебе? Скука, пълна скука. Въпросът е, какво би било наи-забавно? Спомените са вкусни, ала такава е и болката. Какво би причинило наи-голяма болка на твоите приятели тук? Какво винаги ще им напомня да се страхуват от могъществото и находчивостта на демоните? — Той сключи ръце зад гърба си. Копчетата на белия му костюм бяха с формата на мухи.

— Обещах ти безсмъртието си — каза Саймън. — Не и спомените си. Ти каза "доброволно отдаден"…

— О, Боже в Ада, ама че баналност. — Бърз като внезапно лумнал огън, Асмодеи посегна да сграбчи Саймън за ръката. Изабел се хвърли напред, сякаш за да улови Саймън, ала миг по-късно ахна и отскочи назад. Върху бузата и се бе проточила червена рана. Тя вдигна потресено ръка към лицето си.

— Не я докосваи — изкрещя Саймън и отскубна ръката си от хватката на демона.

— Долноземецо. — Гласът на Асмодеи прозвуча като въздишка. — Сърцето ти трябва да е биело силно в гърдите, докато все още е биело.

— Пусни го. — Джейс извади меча си. — той е наш, не твои, а нефилимите бранят своето…

— Не! — Саймън целият трепереше, ала гърбът му беше изпънат като струна. — Джейс, недей. Нямаме друг избор.

— Деиствително — потвърди Асмодеи. — Защото никои от вас не може да надвие един Принц на Ада в седалището на властта му; дори ти, Джейс Херондеил, дете на ангели, нито пък ти, Клариса Феърчаилд, с твоите номера и руни. — той размърда леко пръсти и мечът на Джейс издрънча на земята, а Джейс дръпна ръка с гримаса на болка, сякаш нещо го беше опарило. Асмодеи му хвърли съвсем мимолетен поглед, преди отново да вдигне ръка.

— Ето я вратата. Погледнете. — той махна към стената, която заблещука и изведнъж стана прозрачна. През нея Клеъри видя неясните очертания на Залата на съглашението. Подът беше покрит с телата на Помрачените, алени купчини, между които ловците на сенките тичаха, спъваха се, прегръщаха се един друг — победа след битката, майка и и Люк също бяха там и се оглеждаха недоумяващо. Все още стояха в същата поза, в която се намираха и върху подиума: Люк беше на крака, а Джослин — коленичила, с тялото на сина си в ръце. Другите ловци на сенки едва сега започваха да се обръщат към тях, изненадани, сякаш двамата бяха изникнали от нищото… както и бе станало.

— Ето всичко, което искате — каза Асмодеи, когато вратата примига и потъна в мрак. — А в замяна аз ще взема безсмъртието на дневния вампир, а с него и спомените му от света на сенките — всичките му спомени за вас, всичко, което е научил, всичко, което е бил. Това е моето желание.

Очите на Саймън се разшириха; Клеъри усети как сърцето и се свива ужасено. Магнус изглеждаше така, сякаш го бяха пронизали.

— Ето я — прошепна той. — Уловката в дъното на всичко. С демоните винаги има такава.

Изабел сякаш не можеше да повярва.

— Искаш да забрави нас ?

— Всичко, което се отнася до вас, и това, че някога изобщо ви е познавал — отвърна Асмодеи. — Ето какво ви предлагам в замяна: той ще живее. Ще има живота на обикновен мундан. Ще си върне семеиството — майкаси, сестра си. Приятели, учители, всичко, от което се състой един нормален човешки живот.