Касандра Клеър - Град на небесен огън

На Саймън дори не му бе хрумнало да се опита да я свали. Тя изглеждаше толкова уязвима, въпреки яките татуировки по ръцете и шията и. Може би действително беше луда (доказателствата определено навеждаха на подобна мисъл), ала зелените и очи, когато го погледна, бяха големи и тъжни; напомниха му как изглеждаше самият той в деня, когато погребаха баща му. Сякаш някои беше пъхнал ръка в гърдите му и стиснал сърцето му с всичка сила. Подобна загуба… не, тя не го сваляше, а наистина вярваше, че някога двамата са били важни един за друг.

Може би деиствително я бе познавал, помисли си Саймън. Може би беше нещо, което бе забравил… та кои си спомня приятелите си от детската градина? И все пак не можеше да се отърси от един образ — в него тя не беше тъжна, а му се усмихваше, стиснала нещо в ръката си… рисунка? Образ, които му се изплъзна мигновено, като сребриста рибка, откъснала се от рибарска въдица.

Саймън се върна назад във времето, мъчеики се отчаяно да си спомни. Напоследък често го правеше. Късчета спомени изплуваха в съзнанието му, откъси от поеми, които не помнеше да е научавал, мимолетно разпознаване на гласове, сънища, от които се събуждаше разтреперан и облян в пот, неспособен да си спомни какво се бе случило в тях. Сънища с пустини и ехо, вкус на кръв, лък и стрела в ръцете му. (Беше се научил да стреля с лък на един летен лагер, но никога не си беше падал чак толкова много по тези глупости, така че защо го сънуваше сега?) След тези сънища дълго не можеше да заспи, измъчван от усещането, че нещо липсва. И сам не знаеше какво, но в гърдите му нещо тежеше. Отдаваше го на твърде много игри на "Тъмници и дракони" до късно през нощта, стреса в училище и тревогата за колежа. Както казваше майкаму, почнеш ли веднъж да се тревожиш за бъдещето, започваш и да зацикляш в миналото.

— Някой седи ли тук? — разнесе се глас и Саймън вдигна очи.

Над него стоеше висок мъж с щръкнала черна коса, кадифено сако, върху което с лъскав конец беше избродиран герб, и поне дузина пръстени. В чертите му имаше нещо странно…

— Какво? Аз… ъъъ… не — отвърна Саймън, чудеики се колко ли непознати ще го заговорят днес. — Седни, ако искаш.

Мъжът погледна надолу и направи физиономия.

— Забелязвам, че доста гълъби са се изходили върху тези стъпала — отбеляза той. — Ще остана прав, стига да не е прекалено грубо.

Саймън поклати безмълвно глава.

— Казвам се Магнус. — Мъжът се усмихна, разкриваики ослепително бели зъби. — Магнус Бейн.

— Случаино да сме приятели, които отдавна са загубили връзка? — подхвърли Саймън. — Просто се чудя.

— Не. Никога не сме се разбирали особено добре. Познати, които са загубили връзка? Другари? Котката ми те харесваше.

Саймън потърка лицето си с две ръце.

— Мисля, че полудявам — отбеляза той, без да се обръща специално към някого.

— Е, тогава няма да имаш нищо против онова, което се каня да ти кажа. —

Магнус наклони лекичко глава на една страна. — Изабел?

Едно момиче се появи от нищото. Може би наи-красивото момиче, което Саймън беше виждал някога. Имаше дълга черна коса, разпиляна по сребристата и рокля, и го изпълваше с желание да пише блудкави песни за звездни нощи. И тя имаше татуировки, същите като на другото момиче — черни завъртулки, които покриваха ръцете и голите й крака.

— Здравей, Саймън.

Саймън зяпна. Това беше извън сферата на всичко, което някога си бе представял — че момиче, което изглеждаше по този начин, би могло да изрече името му така. Сякаш бе единственото име, което има значение. Умът му се задави и спря, като стара таратайка.

— Мгх? — каза той.

Магнус протегна дългопръста ръка и момичето сложи нещо в нея. Книга с бяла кожена подвързия и заглавие, щамповано със злато. Саймън не можеше да различи съвсем думите, но те бяха изписани с красив калиграфски почерк.

— Това — заяви Магнус — е книга с магии.

На подобно изявление като че ли нямаше какво да се отговори и Саймън не се и опита.

— Светът е пълен с магия — продължи Магнус, а очите му искряха. — Демони и ангели, върколаци и феи, и вампири. Някога ти също го знаеше. Притежаваше магия, но тя ти беше отнета. Идеята беше да изживееш остатъка от живота си без нея, без да си спомняш. Да забравиш хората, които обичаше, ако те знаят за съществуването на магия. Да прекараш живота си по обикновен начин. — той завъртя книгата между дългите си пръсти и Саймън зърна заглавие на латински. Нещо в тази гледка изпрати прилив на енергия през тялото му. — А то си има и своите хубави страни, това, да бъдеш освободен от товара на величието. Защото ти беше велик. Беше дневен вампир, воин. Спасяваше животи и убиваше демони, а ангелска кръв бушуваше във вените ти като слънчева светлина. — Докато говореше, Магнус се усмихваше широко, мъничко маниакално. — И честно казано, струва ми се малко фашистко да ти отнемат всичко това.